Луната се мъчеше да се покаже през облаците, но така и не успяваше. Вятърът носеше миризма на нощ и предстояща буря – идеалното време за правене на заклинание. Младата вещица разглеждаше книгата и търсеше правилните думи, които сякаш нарочно ù се изплъзваха. Това допълнително я дразнеше, както и фактът, че учителката ù я гледаше с пълна досада и липса на желание да окаже помощ. Не искаше да изпусне момента, който така чакаше. От друга страна, нямаше намерение да върви по стъпките на учителката си. Не искаше черна магия, ненавиждаше я. Щеше да е първото и последно заклинание с лоша умисъл. Мислите ù бяха прекъснати.
- Айде, че ще мине времето и ще трябва да отложим до следващото пълнолуние. – каза старата с кресливия си глас.
Момичето се притесни. Стисна книгата здраво, а погледът ù нервно започна да обхожда всяка страница.
Накрая го откри. Може би…
- Е, най-сетне. Момиче, явно не си за тъмна магия. Книгата усеща това, не те харесва. Затова ти пречи да откриеш заклинанието, което ти тря ...