– Алекс да седне отпред, да не се изцапа. Ти седни отзад.

– Това е то мъж, чуждото до него, аз отзад до теслите и мистериите и кучета ме яли.

– Той за по-безопасно, бе Мирче – обаждам се аз.

Возим се в комбито на Тодор. Ползва си колата главно за работа и е пълна с най-различни инструменти. И бая пръснат цимент, сега му викали лепило. Отиваме да купуваме пипер и ябълки, ще правим зимнина на наш'то село, най-близко е. Затова сме с неговата кола, да не си цапаме нашт'е с Мира с чувалите. Тодор засича някакъв джип и му взема мястото на което оня се кани да паркира. От джипа се смъква някакъв с идеята да вдига гири, но като поглежда Тодор си се качва пак в колата и изчезва. Тодор не е някакъв бабанка, но вида му е доста стряскащ. Носа му е счупен и до едното му око минава голям белег. Общото впечатление е, че е прекарал последните 20 години в затвора. Няма нищо такова, човека си е кротък и нормален, просто преди години с Андрей се обърнаха с един мотор. Андрей си счупи крака, а Тодор нацелил някакъв камък и си помля лицето. Отначало много се притесняваше, но тогава бяха мутренските времена и бързо разбра колко ползи може да му носи такава муцуна. Главно успяваше да ни вкара във всички дискотеки.

Правим тараш на единия пазар, но нищо не ни харесва и поемаме към другия. Накрая чак на третия намираме каквото търсим и натоварваме колата. Сутрин е и поемаме право към село. Борил ни чака там. Измил е към стотина буркана, запалил е огнището, изтегнал се е на един стол до него с един комшия и двамата цокат от някакви патрончетата, дето хич не мязат на ябълков сок. Ама са жълти де. Поглеждам Борил и казвам на Мира:

– Я, к'во хубаво е загрял. Да му оставим и пипера и да ходим да направим един тигел из мола с тебе.

В това време той ни вижда:

– Айде де, сега ли ги садихте тия чушки? Дървата изгоряха да ви чакаме.

Захващаме се енергично за работа и до вечерта сме напълнили бурканите с печен пипер и компоти. Другата седмица ще правим лютеница. С Мира с прискърбие отбелязваме колко е лошо, че вече не можем да експлоатираме децата. Мойто е далече, а нейните са захитрели и няма сила която да ги докара тук. Като се стъмва опичаме наденица на догарящото огнище и заравяме в пепелта картофи. После правим една хубава салата и почваме да умуваме с комшиите, и двамата вдовци, коя ракия е по-хубава. По някое време и двамата звънят на децата по вайбера, да се похвалят че сме на маса. На единия са в Испания, а на другия в Щатите. Оставят телефоните пуснати на масата, да си говорим. После и аз звъня на Криси и също слагам телефона на масата. Седим си под стария асмалък на 100 годишните разклатени столове, пием домашна ракия, ядем наденица бъкана с Е-та и викаме наздраве на децата си, а те ни отвръщат от другия край на света.

Вечерта си лягаме с Борил на старото персон и половина легло, с изрисувани метални табли и той поклаща глава:

– Не може да кръстим бебо Божидар. Това никъде навън не могат да го произнесат. Трябва да е нещо, дето да им се счупва езика на чужденците.

Избрахме името една нощ докато и двамата не можехме да спим. Не е на никого, просто ни хареса като четяхме именника. Ако е момиче Божидара, ако е момче Божидар. А и буквичката е на Борил, аз исках така. Сега не казвам нищо, прав е.

Имаме си обаче друг проблем в момента, бебо вече 5 месеца отказва да стане. Според моите изследвания всичко е наред и аз се замислям дали пък Надя просто не е излъгала, че се е пазила и Борил наистина да си има някакъв проблем. И тази вечер се решавам да му кажа.

– Бори, ти навремето изследвал ли си се когато опитвахте за Галя?

Той поклаща глава:

– Не, само Надя ходи. Аз, ами мислех че всичко си ми е наред и не отидох.

– Да пуснем една спермограма сега, какво ще кажеш?

Той замълчава за дълго и после въздъхва:

– Добре, къде да отида?

– Ще питам.

После го прегръщам. И за първи път нещата не се получават.

– Всичко е наред. От ракията е – галя го по лицето.

– Да. Напих се.

По дяволите, мислех че ще се опъва за ходенето, не че проблема ще избие така.

Сутринта натоварваме бурканите при Тодор и Мира сяда при нас. Снощи сме се бъзикали за вчерашното возене и сега Борил казва:

– Айде Мирче, седни отпред та и аз нещо чуждо да видя.

Мира обаче си сяда отзад. Тодор си е особен и тя си го знае. А и Борил никак не му допада. И с Андрей не бяха много близки, но с Борил пък една обща тема за разговор нямат, което си е направо странно.

Оставяме Мира пред тях и Борил помага да качат техните буркани. Отрочетата им предвидливо са офейкали, за да не участват в тази дейност. После Тодор кара нашите до нас. Предполагам Борил ще умре от разрив на сърцето ако види каси в багажника на скъпата си кола. Пристигаме и аз отивам в кухнята да им търся място. Няма да стане, няма шкаф без наблъскани органайзери. Сигурно продавача е бил на процент.

– Аз викам при храната на кучетата – обажда се Борил от коридора.

Кимам в съгласие и тръгвам напред да отворя. Той носи след мен едната каса. Оставя я на пода в бараката и аз се засмивам:

– Това сигурно само у нас го има, богаташи да си затварят пипер.

Той вдига един буркан и почва да си го разглежда с любов:

– Че к'во му има на пиперчето. Виж какво е хубаво, тлъстичко. Другия месец като си го отворим, с малко чесънче и олио на салатка и сипим по една ракийка... Няма да ям тия купени отрови, българското си е българско. Иди дай на кучетата, аз ще докарам останалото.

На другата вечер лустросани и къдросани сме на някакъв коктейл по случай нещо си. С Борил вече сме остаряла новина, така че не предизвикваме никакъв интерес. Драшев обаче явно е решил, че не е добре да не сме обект на клюки и пристига при нас заедно с жена си. Борил им се усмихва мило, Драшев също отваря широко уста, за да демонстрира труда на зъболекаря си и дори неговата скрипя ми се озъбва в нещо, което явно трябва да мине за любезна усмивка. Връщам озъбването и ги поглеждам озадачено, пак само аз съм изпуснала влака с новините. Драшев се обръща към мен:

– Как си, Алекс?

– Бях по-добре до преди 5 минути.

Борил ми хвърля един поглед, но съм прекалено далече за да ме настъпи или сръга, а и сме прави, ще е очевадно. Драшевица се подхилва, а мъжа и само се усмихва мило на отговора ми. Двамата с Борил почват да си дрънкат толкова захаросано, ще кажеш че все са били първи дружки и никога не са се опитвали да се изколят. Народа наоколо ги гледа с интерес и сигурно повечето правят залагания кога пак ще се сбият.

Подрънкаха малко и се разделихме. Погледнах Борил:

– Какво става?

– Сдобряваме се. Ти беше права, старите кучета трябва да се сдушим срещу новите.

– Без мене.

– Стига, Алекс. На мен да не ми беше хубаво, оня ден на мача цял час му се ливрих. Видя, той пък дойде днес. Тъй че, не прави фасони.

– Без мен, Бори. Вие двамата ако искате си се целувайте, все ми е тая.

– Недей така сега.

Поклатих глава:

– Казах, без мен. Оправяй си се сам с него.

Борил ме погледа малко, но се отказа да спори. Знаеше, че няма да отстъпя сега. Прекара следващите три дни да се опитва да ме обработва да не се цупя. Накрая му казах да спре да дъвчи темата и да си намери друга занимавка. Исках да му прегриза гърлото на тоя задник Драшев, не да му се усмихвам и да водя светски разговори с него. Не ми пукаше за ползите от сдобряването. Било ми харесвало да съм нечия вещ и друг да се разпорежда с мен, тъпанар. Имаше късмет, че не разбрах за какво точно ми говори тогава. Като се просветих от интернет... Исках главата му за украса на оградата ми.