ВКУСЪТ НА АНАНАСА
Посвещава се на отиващото си поколение
и на неговите несбъднати мечти.
В отделението е задушно. Прозорците не се отварят, на двора е ноември. Или декември?
Миризма на белина, смесена с миризма на болест...
Ама какво от туй, че мирише... било е и по-лошо. Звуците, ето какво не дава покой. Никъде от тях не можеш да се скриеш. Те са навсякъде, трупат се в главата, наслагват се един върху друг, сливат се в мъчителна шумотевица. Тя ту отслабва, сякаш се отдалечава, ту отново се усилва.
През общата глъчка се провират отделни възгласи, дали от миналото, дали от настоящето – не се разбира. В стъклото се удря муха, вплитайки своето жужене в тихия диалог на съседките по легло. От коридора долита звук на шляпащи стъпки и удряне на кофа в пода… Или това е скърцане на отключващата се операционна решетка?
Не е важно... Така ми се иска мъничко тишина...
–… не, аз се отнасях добре с по-младите, наистина, обаче това беше сутрешното гадене, две седмици…
Гадене… Какво носи в себе си тази дума? За нея, тази, която разказва – това е само неприятен спомен. Тя не знае колко много болка и мъка се крие в него. Гадене… Частичка от несбъднати мечти, хрупкава и разпадаща се опаковка на така и не получен скъп подарък… Кората на забранения плод…
– Интересно, какво ли ѝ има? Странна бабичка, нито жива, нито мъртва…
– Тихо, май още не е заспала!
– Ти пък, та тя е глухоняма, не виждаш ли? Да, и нищо не разбира, което вижда. Май-комай, ще умира...
– Аха, време ѝ е. Към стоте вече отива…
Седемдесет и осем. Бих заспала, поне за малко… Да взема да броя, а?… Овчици-годинчци…
* * *
Седемдесет и осем, седемдесет и седем, седемдесет и шест… седем…
“… Седем години вече, не си малка! Потърпи! Младокът реве, той също е гладен, така че ти… Баща ти на фронта кръв пролива, а ти?! Мрънкаш ли, мрънкаш… Водичка пийни, по-малко ще ти се яде…”
Осем, девет, десет…
“Победа! Клара¹, ти чу ли? Радиото включи! Победа! Победааа!”
Слъзи. Много сълзи. Горчиви, щастливи, пияни… Различни. Под акордеона, под самогòна², под лунната светлина…
Баща ми не се върна, убили го под Берлин. Затова пък се върна чичо Живко³, по-малкият брат на татко. С армагани. Пантофки донесе, лачени, с токчета! Малки се оказаха, надраснала съм ги с три години, въпреки глада. Ето ти мъка! Така и застанаха “моите трофейни пантовки” на скрина… За красота.
А още чичо донесе и немско списание, “Фрау” някаква… Красиво, пъстроцветно, очите не можеш да отървеш!
Избягах в задния двор и с часове го прелиствам…
Ето танцьорката в бяла рокля “капрòн”⁴. Косите – къдрави букли. По-нататък – румено момиченце, лакомо яде някакъв необикновен плод, притваря очи, вика, ох, вкусно! А до нея, яко!!! – самият плод. Огромен! Нещо като пъпеш, ама не е пъпеш. В змийска кожа, а на върха – корона! “Ananas”... Хм, какво странно име! Чудеса!..
А след още четири страници сърцето подскача и замира, защото там е той, Волдемàр⁵. Зъби – като бели скали, а очите – светлосини и вече греят! Перчемът му от вятъра се развява, а самата ръка, като козирка, от слънцето го крие. На ръката – златен часовник! Колкото и да го гледам, поглед не мога да откъсна.
Милвам го по бузата, целувам го по шията. Срамно, но пък сладко…
Не бива, разбира се, във фашист да се влюбвам. Измислих го! Всъщност, той съвсем не е фашист, а таен съветски шпионин. И се усмихва, защото никой не го е заподозрял. А името Волдемàр – за заблуда на врага, истинското – Володя, в чест на Ленин. Точно така!
Ето така се и появи най-заветната мечта, неприличаща на никоя друга. Та значи, аз като порасна, ще замина далече-далече, чак до самата Москва! Там някъде ще срещна и самият Володя, че къде той може да бъде, ако не в Москва!
Аз, разбира се, ще го наричам Волдемàр, така е по-красиво! На свадбата ще надяна рокля, точно такава, каквато е у танцьорката – въздушна, шумоляща! Ще има много гости и на всеки ще дадем по един цял ананас! Не, моля, ананасите няма да заситят всички. По-добре така: ние с Володя ще седим на брега на Черно море. Ще пием чай със сладко и ще закусваме ананас... Да!
Интересно, какъв е той на вкус? Вероятно, като череша, или дори по-вкусен…
После ще ни се роди дъщеричка: румена, засмяна, красива... като кукличка! Даже име вече ѝ е приготвено: Матѝлда⁶…
Четиринайсет, петнайсет…
Майка почина. По пътя вървяла, влака не видяла. Нито денем, нито нощем не ме напуска ужасната картина: две разкъсани кървави половинки... У дома е пусто. Страшно. Какво по-нататък ще бъде?
Стоянчо⁷ все плаче и плаче. На дванайсет е вече, а реве като момиче.
Десетилетката, явно, никога не ще завърши. Чичо Живко обеща с работата да помогне – пода в заводското общежитие ще мия...
Често тук идва Страхил Бойчев⁸, познат на чичо от завода. Помогна с погребението, сега, ето, донася подаръци: ту питки с маково семе, ту галоши за Стоянчо. Съжалява ни...
Шестнайсет…
“Тихо, девойче, мълчи! Ама, недей така рязко да се дърпаш, да не зема нещо да те нараня… Братецът ти ще го уредя в добър интернат, за моряк да се изучи… Разтвори нозете, ти казвам… По-широко! Точно така... О... о-о... о-па... Шшш-ит, тихо!... Ще се държиш добре като те взема за жена, чуваш ли? А така...”
Обидно, болезнено, гадно...
Анна⁹, жената на чичо Живко, прелива от радост, че най-после сираците от плещите ѝ ще отпаднат. Напълно разбираемо, защото тогава, може би, Бог ще я дари със собствена рожба, за която да се грижи, а не за “изтърсаците” на съпруга.
“Мъжете сега са в недостиг. След войната всички, даже безкраките и безръките ги разграбиха, а при теб, виж... какъв здравеняк е дошъл да се сватосва! Радвай се, козова карта направо грабна! Страхил – як мъжага е и не пие. Е, и какво, че е по-стар? И това е добре, по чужди женски няма да се задява. Виж той как за теб и братчето ти, глупачке, се грижи! Накратко, бягай да разписваш, докато не е размислил!”
Не знае Анна, че даром не отпуска своите лакомства и грижи Страхил Бойчев.
“Непълнолетна ли? Че... и какво? Ти – я се виж каква върлина израстна, мома-цицореста. Излъжи, че паспорта си изгубила. А, да, кажи също, че си и забременяла. Ще разпишат, къде ще се дянат!”
Нямаше на свадбата нито капрòнова рокля, нито ананаси, нито синеок жених…
“Гор-чи-во... го-чи-во!”
Ох, горчива горчилка...
Груб съпруг, бездушен. В постелите – без ласки, не люби, а се ползва. Взима жадно, по хазяйски, без да пита. Като дърво те сече…
Седемнайсет, осемнайсет…
Завърших вечерно училище. В институт искам, не ме пуска...
“Жената за грамота да учи – все едно да пикая срещу вятъра. На жената мястото е при мъжа. Хич и не думай! Не е на добре жената да става по-умна…”
Страхил – лице авторитетно, уважаван в завода, има-няма – началник на цех стана…
Добре поне, че книжки разрешава от библиотеката да взимам.
С книжките и живя. Чета, препрочитам, своя живот преценявам... па и друг си измислям...
Своя, мисля... настоящия чувствам като болест. Първоначално временна. Нищо, викам, ще боли-боли, па ще мине. А мечтите, виж, никъде не ще се дянат, те – вечни са... Просто заспиват като мечка в бърлога, крият се, докато дойдат по-добри времена.
Деветнайсет, двайсет, двайсет и едно, двайсет и две…
Постепенно осъзнавам, че болеста е неизлечима. Само едно нещо сгрява душата: ето, ще се роди детенце и ще донесе щастие! Добре ще бъде да е момиченце, румено, засмяно…
Отначало не разбирах, но като станах по-възрастна ми стана ясно защо не забременявам. Страхил семето си в юмрук спуска, че и строго следи за това, волности не си позволява. Мислех, че ме предпазва от ранно майчинство, но по-късно ще се осмели да сподели с мене мечтата…
“Деца няма да има... Не искам!”
Присъда. Първата и най-суровата.
Пробвах с ласки, с хитрост, със сълзи… Не стана. Тесногръдата безчувствена душа не желае да обича. Тя бяга от нежност, страхува се от тревоги и излишни грижи.
Двайсет и пет, двайсет и шест…
Тясно е на душата, затворена като в тъмница. И не може никъде да избяга. Къде да се скрие в това мъничко градче? Дълго събирам кураж и най-накрая произнасям думата, която повторях за себе си хиляди пъти: “развод”.
Удар през устата, продължителен побой, обвинения, заплахи…
Трийсет, трийсет и едно, трийсет и две, трийсет и три…
Устрои ме на работа. В своя цех, за да съм била винаги пред погледа му. Отначало отидох с радост: по-добре, отколкото вкъщи да стоя. Не проработих дълго, не се хареса на съпруга как оглеждат механиците стройната фигура на младата му жена.
Отново у дома – за малката градинка се грижа. Започнах да шия. Сутрин в библиотеката бягам. Ето – това е и всичката радост.
Трийсет и четири…
Сърцето се разтуптя… Забавяне на менструацията!
Нима... наистина?
Не успя да ме опази, силно пиян беше… щом веднага заспа. Не си спомня даже, предполагам. А тялото, зажадняло за майчинство, откликна мигновено, хванало се за сламчица, пускайки скъпоценните кълнове!
Засега няма да му кажа, после… Все някак си ще го уговоря…
Господи, запази, запази, запази…
След три седмици започна силно гадене, придружено сутрин с повръщане. Досети се.
“Ах ти, кучка! Наскита ли се! Да скриеш искаше! Копелето си на моите издръжки се каниш да натресеш!”
Биеше дълго. Безмилостно. Когато минаха синините, сам ме заведе на аборт.
“Ако не послушаш, по-лошо ще бъде. Сам ще те разпоря. А родиш ли, ще го удавя, като кученце...”
Изчистиха ме. Остъргаха. Заедно с последната надежда, с душата.
Изкубнаха живота, остана пустота… Тя сега е навсякъде… И нищо друго, освен нея…
Нощ. Редом до мене – обичайното, ритмично хъркане. Но сега, в последвалата пустота, то звучи особено пронзително. Нетърпимо. Като бучене от бензинорезачка. С това трябва да се направи нещо. Веднага... Незабавно!
Удар с табуретката по хъркащата глава.
Нещо изхрущя... Простена.
Фрас! Още веднъж... и по-силно...
Възглавницата – на окървавеното гърчещо се лице.
За да не се вижда и слуша повече.
Никога...
“Убийца!”
“От стария мъж поискала да се избави, подла негодница!”
“Ветеран, първенец на производството, пример за подражание, партиен, издържаше я, от нищо не я лишаваше…”
“Виновна!”
“Предумишлено убийство…”
“Член сто и петнайсти от НК…”
“Десет години…”
Трийсет и пет, трийсет и шест, трийсет и седем…
В затвора не е толкова лошо. Всичко е търпимо, освен шума: скърцане на метални врати, кашляне, кикотене, плач, нощни писъци, стонове… Постепенно се научих да изключвам съзнанието, да не чувам, да не реагирам...
И да мълча. Нарекоха ме “Глухонямата”...
Четирисет, чртирисет и едно, чртирисет и две, чртирисет и три, чртирисет и четири, чртирисет и пет…
На свобода! Къде? Каква е разликата... без значение! Само не и в родния град. В областния център, там при новата приятелка, която преди година излезе, обеща да помогне с жилище и работа.
Четирисет и шест, чртирисет и седем, чртирисет и осем, чртирисет и девет, петдесет…
Писамце от брата от Далечния Изток. Четвъртото за последните двайсет години. При него всичко е наред. Е, и слава Богу... Щерка му ще се омъжва. На свадбата не ме канят. Да, и ако ме бяха поканили, пак нямаше да отида. Заплатата едва стига да платя за таванската стая и малко за храна. Е... и мъничко за ракийчица остава.
Шейсет и едно, шейсет и две…
Какво наоколо става, не е понятно. Животът, казват, изменял се към добро. Може и така да е. Само че, това нечий чужд живот се подобрява. Пенсията – като щипка сол.
Колкото да не умреш от глад, а и зимата да не замръзнеш, ако с одеялото се овиваш…
Дават по малко. Пфууу, да му се не види, уж книжни пари, а стигат само за хляб, и то не винаги!
Иди ги разбери тези пари…
Добре, че хазяиката, която живее на долния етаж, попийва. Сама ме вика. Налива, когато иска да се жалва. Ракийката помога – и да се сгрея, и да забавя…
Седемдесет, седемдесет и едно, седемдесет и две, седемдесет и три…
Не помня. Нищо не помня.
Седемдесет и четири, седемдесет и пет, седемдесет и шест, седемдесет и седем, седемдесет и осем…
Болки. Главата ме боли, урина няма. А и с паметта нещо... Ту се връща, ту отново отлита. Отдавна миналото се помни, вчерашния ден – не винаги.
Някаква обществена организация за поддръжка на пенсионерите, нещо такова… Те, викат, в болница трябва. Уж за малко, а вече втори месец съм тука. Благодарна съм, не гонят. Тук е топло, добре е. Храна дават... по малко и не винаги вкусна. Само е много шумно. Или това в главата шуми? Не е удобно да моля леглото да сменям. Време е и чест да зная, кога ще умра и мястото да освободя… Да, скоро ще бъде…
Там ще е тихо, би трябвало...
* * *
– Искаш ли? Мъжът ми го донесе. Всеки път ми носи такова, омръзнало ми е, вече не мога даже да го гледам.
– Не, мерси. Аз имам алергия от такива плодове. Да, а и доста сладък е. Така съм напълняла от лежане... Дай на бабичката. Може тя да иска. При нея никой не идва.
– Бабо, искаш ли ананас?
– Ох, гледай, бабката май е починала! Повикай сестрата...
– Боже мили! Преди час само беше жива... с такъв апетит гледаше ананаса и преглъщаше.
– И наистина. Гледай само, мъртва е, а се усмихва! Направо – страшно...
– Какво тук му е страшното? Спокойно е умряла, с усмивка. Вижда се, че щастливо си е поживяла...
=== === ===
¹ Клàра (лат. Clara) – латинско име, което означава “чиста, ясна”; тези жени не са способни да стоят дълго на едно място и не обичат да са в сянката на някои друг; Клàра има нужда постоянно да ѝ се заявява, че е обичана.
² самогòн (руски) – силна алкохолна напитка, приготвена в домашни условия чрез дестилация на алкохол-съдържаща меласа (брага), получена от ферментацията на захарен сироп и озахарени зърнени култури, картофи, цвекло, плодове или други храни, съдържащи захар и нишесте.
³ Жѝвко – има славянски произход и означава “жизнен, да живее”.
⁴ капро̀н – (capron, nylon) синтетичено полиамидно влакно и тъкан от него, получено от нефт, продукт от полимеризацията на капролактàма.
⁵ Волдемàр – от др. герм. произход (Waldemar /Voldemar/) и означава “знаменит, славен владетел на света”; от wald, walt (власт, сила, владетел) + mari (знаменит, славен).
⁶ Матѝлда – др. герм. име Mathilda, което означава “опасна красота”, но също така и “сила, власт, могъщество” (maht) + “битка” (hilt, hild).
⁷ Стоянчо – умалително на Стоян – славянско име (идва от глагола “стоя”) и означава “да стои, да живее” (в миналото името се е използвало като защитно против детска смъртност); то изразява надеждата на родителите, че детето им ще остане живо.
⁸ Страхѝл – старо славянско име (производно на Страшил), означаващо “да се страхуват от него, да всява страх”, “страхопочитание, уважение към себе си”.
Бòйчев – от славянско име Бойко “да се боят от него” , “да бъде силен и властен”.
⁹ Àнна – латинска форма на ст. евр. Channah (Хàнна), което има двуяко значение: “благодат, благоразположение, милост”, но също така и “Бог благослови ме със син (рожба)!” ; често Хàнна е бездетна жена, но след като измолва Бога, Той я дарява с рожба (в Ст. Завет – Хàнна е майката на цар Самуил, в Н. Завет – майка на Св. Богородица).
Носителките на това име са благи, но силни натури, които имат огромно влияние върху околните. Дарени са с мъдрост и спокойствие. Те са целеустремени и изпълнени с доброта, като са готови да помогнат и да бъдат опора на по-слабите от тях. Не се гневят лесно и не са отмъстителни, но чувството им за справедливост е много ярко. Волята им е силна, както и умението да я налагат. Правят го с такт, но сигурно.
=== === ===
© Tyto ALBA
© Албена Тотина Все права защищены