Сутринта  бе мрачна. Валеше дъжд. Капките му отмиваха снощната тъга от едва пулсиращото ù от болка сърце. Тя беше времето - времето бе нея. Денят беше настанал и започваше да се изнизва из под дрипавия ù живот. Живот без капка дъжд любов.  

  ''Облече с черното си настроение'' своята душа и се запъти към поредния сив ден. Ден, винаги в тон с нея. Вървейки и слушайки как дъждовните капки се удрят в чадъра ù под такт, видя на хоризонта черен силует, обагрен от раздиращите черното небе лъчи.   

  От този ден в нея  не спря да вали, дъжд от светли любовни мечти.