ЙОРДАН МАТЕЕВ

ВТОРИЯТ СИН

разказ

На Григор Петров – заради предаността му към фантастиката.

Поройният дъжд обливаше стъклата на таксито, създавайки почти реалната илюзия, че съм в аквариум, докато отвън плуват огромни и застрашителни риби.

- Пристигнахме, шефе! – заяви таксиметровият шофьор.

Беше малко странен тип, с бледа восъчна кожа, изсветлели русоляви коси и шарещи във всички посоки очи.

Въздъхнах в знак, че съм разбрал.

Всъщност адреса на местопрестъплението беше само на десетина минути от жилището ми, но в това отвратително време беше по-добре да хвана такси, отколкото да шляпам из локвите.

Платих на шофьора-блондин и преди да изляза, той ми каза нещо странно:

- Не ви ли омръзна да се занимавате с всичките тия убийства?

- Все някой трябва да върши тая работа! – отговорих му философски.

- А не ви ли отвращава цялото това насилие?

- Отвращаваме ме! – измърморих оттегчено. – Но аз съм си избрал сам полицейската професия! Никой не ме е карал на сила!

Измъкнах се навън, изпитвайки неясно безпокойство от краткия ни разговор. Ала потопът, който ме атакува мигновено, отклони вниманието ми на другаде!

Дъждовните струи ме сграбчиха в прегръдката си като стара любовница.

За отрицателно време се измокрих до кости.

Един от полицаите услужливо разтвори чадър над главата ми, но вече беше късно.

Огледах се.

Имаше поне десетина коли в малката уличка със странното име „Витлеем”.

И една линейка с включени жълто-оранжеви светлини, мятащи тревожни отблясъци в късната доба.

Под оскъдната светлина на стоповете и полицейските лампи видях фигурата на доктор Витан Попов, който беше излязъл да ме посрещне. Беше се свил в мушамата си, но, разбира се, това не го спасяваше от изливащия се порой.

- Закъсня! Приготви се за нещо наистина гадничко…

Последната му реплика ме смути, защото патологът ни беше гърмян заек - едва ли щеше се впечатли от малко кръв!

Влязохме в обширния двор пред тухлената постройка.

Пътека от почернели плочки водеше право към входа й.

Вероятно през лятото тук беше истинска райска градина, но сега, в края на ноември, беше пусто, влажно и студено.

Забелязах, че докато вземахме на бегом разстоянието до вратата, един от униформените полицаи излезе от къщата, приведе се под дъждовните капки  и изпразни съдържанието на стомаха си в лехата.

„Нима е толкова зле!” – помислих си, усещайки неприятна тежест под лъжичката.

Най-после бяхме на сухо.

Неголямо преддверие, дълъг коридор с два реда врати.

Върху мозайката беше постлана красива пътека със сложни орнаменти.

Поколебах се накъде да поема, защото коридорът беше мрачен и някак си зловещ.

- Насам, шефе!

Беше Антон Кирилов, дясната ми ръка в многобройните разследвания през последните пет години. Беше трийсет и четири годишен брюнет, с атлетична фигура; роден детектив, отдаден изцяло на работата си.

Спалнята, където беше извършено убийството, беше претъпкана с полицаи и колеги от техническите служби. Светеше само един червен лампион; всичко беше обагрено в алено.

Но това, което видях върху тапетите на стената, наистина беше ужасяващо и потресаващо!

Млад мъж, може би около трийсетина годишен, с тъмнокестеняви коси и посивяло тяло, нашарено с кървави белези и резки, висеше разпънат като на кръст!

Лицето му не се виждаше, защото главата му беше килната ниско над слабоокосмените му гърди.  Имаше нещо гротескно и неестествено в позата му, но не можах да схвана веднага на какво се дължи.

- Това е само опаковката – обясни ми доктор Попов. – Другото е под завивките в леглото…

Все още не разбирах, но дръпнах одеалото, което покриваше нечии извивки в постелята под ужасното разпятие.

- Господи!

Мъжът беше одран!

Някакъв садистичен кожодер му беше махнал кожата.

Белезникаво-бялата плът, оголеният скалп, възлестите мускули, ребрата, органите, висящите очни ябълки, тестикулите с окървавения сбръчкан член; всичко беше извадено на показ с хирургическа прецизност.

Отново погледнах към стената.

Това беше само кожата на злощастната жертва, запълнена като чучело или препарирано животно с някакъв пълнеж!

- Прилича ми на ритуално убийство… - измърморих пресипнало. – Само религиозен маниак ни липсваше!

- Не знаете още за десерта! – заяви унило младият ми помощник.

- Докладвайте!

- Жената на мъртвия е изчезнала – отговори ми с привидно безразличие той. – Много гадна ситуация, като се има предвид, че тя се е обадила по телефона в управлението…

- Какво е казала?

- Амии… - проточи притеснено помощникът ми. – Съобщила на дежурния оператор за убийството на съпруга си и добавила хълцайки, че е бременна… С една дума, че очаквала всеки момент да роди!

Изведнъж в стаята възцари плътна тишина. Беше потискащо и тягостно!

- Господи, - изсумтях – имаме изчезнала бременна жена! Проверихте ли в болниците?

- Навсякъде! – уморено потърка очите си Антон Кирилов. – Не сме пропуснали нито едно отделение, но никаква следа!

- Има и още по-неприятна новина – обади се един от експертите. –  Погледнете тук,  главен инспектор Делев! Има вероятност  да е била отвлечена от убиеца!

- Покажете ми!

Той ми направи знак да се приближа, посочвайки ми надпис от кървави заврънкулки под стъпалата на разпнатата фигура.

„Ако искате да  получите Девата и Младенеца, имате на разположение двадесет и четири часа!

Пазителя”

Изведнъж почувствах как силна вълна на ужас ме сграбчва с хладните си пръсти.

Имах чувството, че съм се изправил пред най-перфидното зло на света!

ххх

Прибрах се в самотната си квартира изморен; едва ли до сутринта щях да мога да предприема нещо сериозно по случая. Убиецът се опитваше да ни  провокира, което можеше да ни е от полза или да ни обърка съвсем. Ако беше от типа престъпници, които държаха целият свят да научи колко умни и изобретателни са, имахме добри шансове да го хванем; но ако беше някой социопат, който си разиграваше зловещите фантазии пред нас, крайният резултат можеше да е и печален.

Включих телевизора; на запис вървяха късните новини:  убийства, педофилия, пандемии, военни конфликти навсякъде по земното кълбо, наркотици и пак - детска порнография… Господи, накъде отиваше светът през XXI век?!

Със „стопа” на дистанционното изхвърлих цялата тая гадост от дома си. Не можех да заспя, въпреки изтощението от ужасната нощ и работния ден. Знаех, че след два часа трябва да съм отново на работа, но не ми пукаше.

Отидох в кухнята да си налея едно безалкохолно.

Отворих хладилника и изкрещях като обезумял от ужас…

Отвътре с мъртвите си очи, ме „гледаше” една отрязана женска глава. Скарите и снежнобялата повърхност бяха покрити целите с отвратителни алени съсиреци.

Затръшнах вратата, свличайки се безпомощно на теракотения под.

Залазих с лакти,  към най-отдалеченото ъгълче на кухнята; бях разпознал веднага главата!

„Господи, какво ме прихваща?!?”

Не смеех дори да погледна към хладилника.

Това, което бях зърнал, принадлежеше на покойната ми жена! А бяха минали толкова години от смъртта й!

С огромно усилие на волята надникнах отново там.

Този път нямаше… нищичко. Вътрешността беше изрядно чиста, тъй като грижливо бях почистил предния ден. Не посмях да докосна шишето с колата.

Побързах да се махна от кухнята.

Слепоочията ми пулсираха от обзелото ме главоболие; пред очите ми се въртяха червени петна.

Нима бях започнал да откачам?

Спомних си онзи фатален следобед преди седем години, когато в службата ми бяха съобщили за пътнотранспортното произшествие с Лара. Колега-полицай бе идентифицирал жена ми по окървавената снимка в шофьорската й книжка. Цял късмет било, че носела документите със себе си, защото тялото й било обезглавено при инцидента. Някаква релса се стоварила през предния прозорец, прерязвайки шията й на две. Шофьорът на товарния камион бил човек с опит; не бил вкусвал капчица алкохол, но товарът му бил зле обезопасен и на един хлъзгав участък от пътя белята се случила… Главата на Лара изхвръкнала през разбития прозорец  и цопнала  в крайпътния водоем, откъдето бяха успели да я изкарат едва на следващия ден.

След това дойде ред на втория шок, когато отидох в моргата.

„Знаехте ли, – попита ме патологът – била е бременна във втория месец? Щяхте да си имате син, ако..” – и млъкна осъзнал чудовищната си нетактичност.

Същата нощ се напих до безсъзнание.

После запоя продължи цели две години, докато шефовете ми не ме повикаха на поредния сериозен разговор и не ми заявиха, че ако така я карам съвсем скоро ще се простя с полицейската работа.

Бях успял да овладея мъката си, но само аз си знаех на каква цена!...

Наплисках лицето си на мивката в банята. Може би трябваше да потърся лекарски съвет? Напоследък се товарех прекалено много с работа, а и този нов случай с отвлечената бременна жена… Може би той беше причината за този кошмар!

Все още замаян влязох в дневната; в същата секунда телефонът иззвъня.

По навик погледнах часовника, поставен на бюфета – бе 5:23. Боже, нима бе станало ново убийство!

Вдигнах слушалката.

- Здравейте, господин главен инспектор! – чух хрипливия мъжки глас – Ситуацията се промени! Срокът на ултиматума изчете току-що! Елате да си вземете Девата и Младенеца, те вече не ми трябват! Оставям ви следа! Надявам се, че ще се досетите...  – Разговорът приключи изведнъж.

Бях толкова шокиран от обаждането на убиеца, че не продумах нищо.

Не прозвуча сигнала „свободно”; нарочно не беше прекъснал линията.

„Оставям ви следа!”

Разбира се, можеше да го засечем по телефонното обаждане!

Захвърлих слушалката до апарата и затършувах като побъркан за джиесема си. Най-после го открих във вътрешния джоб на измокрения си шлифер.

Набрах незабавно полицейското управление.

- Бързо! – наредих на дежурния. – Проследете обаждане на домашния ми телефон! И вдигнете веднага колегите по тревога!

След това навлякох влажния си шлифер и тичешком слязох пред входа на жилищния блок, за да изчакам идването на полицейските коли.

ххх

Триетажната къща се издигаше страховита и зловеща в нощта като във филм на ужасите.

Само един прозорец блещукаше с бледа жълтеникава светлина на последния етаж.

Началникът на полицейския спецотряд бе застанал до мен. Носеше тъмносиня униформа с надяната върху нея бронежилетка „Панцерфлекс”. Беше си сложил каска, пристегната с кожена каишка под брадичката. През рамото му висеше автомат „5.56mm M21S”, стандартен за всички спецчасти.

- Готови сме! – заяви с равен тон.  – Ще атакуваме първи, вие се придържайте към нас!

Спецполицаите снаражени с таран, тръгнаха в тъмнината по дървеното стълбище, което издаваше жалостиви звуци под краката ни. Аз и инспектор Кирилов ги следвахме в непосредствена близост. Прожекторите закрепени към дулата на автоматите призрачно шареха из всички достъпни ъгълчета на къщата.

След броени минути бяхме пред излющената врата на жилището.

Не се наложи да я разбиваме с „овена”; беше си открехната и от нея се процеждаше жълта светлина.

Един от командосите я блъсна; нахлухме като демони в апартамента с насочени за стрелба оръжия.

Източникът на бледата светлина бяха многобройните восъчни свещи, които горяха с треперлив пламък навсякъде из стаята. Човек би си помислил, че сме се озовали в олтара на някакъв параклис, а не на местопрестъплението.

- Исусе Христе! – прошепна някой до мене, а друг зад гърба ми повърна шумно.

Младата жена „седеше” съвършено гола на едно диванче и държеше в скута си бебето си.

Черните й коси бяха разпилени свободно, контрастирайки на бялата й кожа, която беше нашарена с множество прорезни рани.

Детето беше прилепило главичката си до гръдта й, сякаш искаше с вкочанените си устни да суче.

Девата и Младенеца!

Но най-страшни бяха очите на жертвите.

По-точно,  липсата на очи!

Имаше само по два чифта, зеещи  черни ями на местата им.

„Одрал ги е!” – помислих си ужасено. – „И ги е натъпкал с нещо  като чучела!”

- Главен инспектор, жената и бебето са тук! – пресипнало се обади един от спецполицаите.

Погледнах към неясната купчинка, която се намираше извън обсега на немощното сияние на  свещите.

Именно на тези обезобразени тела се дължеше сладникавата миризма, която беше пропила всяка фибра на това злокобно място.

Стомахът ми бе на път да ми изиграе лоша шега, когато джиесемът иззвъня в джоба ми.

Извадих го с влажна от пот ръка.

- Радвам се, че все пак се отбихте! – чух познатия хриплив тембър. – Надникнете през прозореца, господин Делев!

Подчиних се във възцарилата гробна тишина.

Беше започнало да се развиделява.

Нощта беше отстъпила на гранитовосивата здрачевина на ранното утро.

В първия момент не можах да разбера какво точно трябва да гледам.

Долу на подгизнала улица, полицаите се мотаеха около автомобилите си с включени сигнални светлини. Нямаше никакви минувачи, освен…

- Елате да ме арестувате, господин главен инспектор! – засмя се мъжът в ухото ми и тогава аз го видях…

…Беше само на десетина метра от най-крайната патрулка, облегнат небрежно на едно дърво.

Помаха ми приятелски с ръка, за да го забележа.

ххх

Пороят, изсипал се през нощта беше спрял, но локвите бяха навсякъде като доказателство за укротилата се буря. Докато тичах и ги прескачах чевръсто, измъкнах 9-милимитровия си „Аркус” от кобура под мишницата си и стрелях два пъти над главата си за предупреждение. Не го исках мъртъв; твърде много въпроси имаше, на които трябваше да отговаря!

Беше млад мъж на около двайсет и седем-осем години и ако гонитбата продължеше все така, едва ли щях да издържа до края й.

Изведнъж, той се откъсна рязко напред, изчезвайки зад ъгъла на улицата.

Десет секунди по-късно разбрах, че съм го изпуснал!

„Мамка му!” – помислих си вбесен. – „По-добре да бях го застрелял като куче!”

След по-малко от минута го открих отново; стърчеше като истукан по средата на булевард „Мария Луиза”.

Докато се приближавах към него, не помръдваше и гледаше право пред себе си безизразно.

Дългите му кафяви коси се вееха от поривите на вятъра; в очите му грееше облекчение, сякаш най-после се беше отървал от непосилен товар.

- Стой! – взех го на мушката със служебния си пистолет.

Убиецът вдигна ръцете си, като че ли се предаваше или даваше воля на радостта си.

Погледна ме усмихнат, прошепвайки ми едва доловимо:

- Вие сте избраният!

В същия миг хромираният радиатор на един огромен  камион го отнесе пред смаяния ми поглед! 

Антон Кирилов дотича запъхтян, придружен от двама униформени полицаи.

- Какво… какво… се случи? – попитаме, едва успявайки да си поеме дъх.

Махнах му безмълвно с ръка към големия тежкотоварен камион, който беше ударил на двайсетина метра по-надолу спирачки; изпод гумите му се проточваше мокра тъмночервена следа…

Избърсах алените пръски от лицето си,  въздъхвайки дълбоко.

Съдбата беше наказала сама ужасяващия убиец!

ххх

Той се оказа Борис Китанов, абсолвент по медицина, след седмица щеше  да навърши двадесет и осем години.

Приятен, общителен, неосъждан никога през живота си млад човек.

Не е бил глобяван дори за неправилно пресичане на улицата и изведнъж хоп, какъв забележителен скок в кариерата – тройно убийство!

И то извършено по-невъобразимо жесток и смразяващ кръвта начин!

Бих го класифицирал като абсолютно психарско и сатанинско престъпление с библейски мотиви.

Бил е в много близки отношения с младото семейство Велинови – Петър и Красимира.

Нещо повече, кумувал е на сватбата им; били са неразделни всеки ден, за което има многобройни свидетелски показания. И внезапно, просто ей така,  той налита със скалпел в ръка на драгоценните си приятели… По-късно ме провокира по телефона; държи се като изпечен психар и прочие…

Не, в цялата тая история нямаше капчица логика!

А доказателства за вината на младежа имаше в изобилие.

Отпечатъците му бяха  щедро пръснати навсякъде - и на двете ужасяващи местопрестъпления, както и по хирургическите инструменти, които беше използвал за… разбирате за какво.

Изнамери се и очевидец, който го беше видял от съседски прозорец в булото на сипещия се дъжд, да отвежда бременната жена в нощта.

И експертизата на психолога бе с подходящо заключение: натрапчива шизофрения, която се бе развила по опасен и непредсказуем начин.

Всичко в това странно дело беше в полза на разследващите органи.

Приключвай случая, архивирай  го и се постарай да го забравиш по-бързо!

Освен това мръдналият студент по медицина беше наказан от самото провидение.

Премазан от огромен товарен камион,  водачът на който се кълнеше в живота на децата си, че изобщо не го е видял на булеварда.

Съдът също нямаше за какво да се притеснява; всички бяха мъртви, включително и тройният убиец.

Разбира се, аз не бях сигурен, че всичко е толкова просто за обяснение!

Но в същото време, аз бях един крайно уморен главен инспектор.

Който трябваше да си почине за известно  време.

Да поразмисли и да прецени какво да прави по-нататък…

Защото онзи ден, ми се яви призракът на покойната ми съпруга Лара, с която си побъбрихме за неродения ни син,  въпреки че това беше пълен абсурд и аз бях убеден, че съм на път да се побъркам!…

ххх

…Първият ден от отпуската ми.

Седнал съм на масата, а в ръката си съм стиснал чаша с кока-кола и аха да я счупя, толкова силно съм я сграбчил.

Лара ме е навестила повторно. Русата й коса е мокра и прилепнала на кичури към привлекателното й лице; не зная защо е така, може би защото главата й е престояла известно време на дъното на онзи водоем . Жена ми си е все същата красавица, каквато си беше преди седем години, въобще не се е променила.

Това обаче не важи за мен. Аз съм вече на четиридесет и четири години, с прошарени тук-там коси и дълбоко вдълбани около носа и устата бръчки. Наистина, тялото ми все още е във форма и мога да се справя с доста по-млади опоненти от мене, но изтеклото времето не ме е подминало, както и злата участ не беше пощадила Лара през онзи злополучен следобед на пътя.

Този път не бях толкова изплашен от появата й.

Дори се хванах, че ми е приятно да я гледам.

Спомних си, че приживе беше луда по танците и когато се унесеше в ритъма им, лицето й придобиваше точно такъв израз!

- Трябва да помогнеш на детето ни, Ваньо! – прошепна ми тя. – Нероденият ни син, помниш ли го?...

Помнех моргата и онзи ужасно нетактичен доктор. Но синът ни…? Той беше останал в утробата й!

- Трябва да го опазиш! Ти си избраният, скъпи мой!

За втори път някой ме наричаше „избрания” и това кой знае защо ме смути и разстрои много!

От обзелото ме напрежение строших чашата в шепата си, порязвайки се жестоко.

Кръвта шурна от раната ми и това ме накара да отворя очите си.

…Сърцето ми биеше учестено в гърдите ми.

Бях заспал така, както си бях с дрехите на кожения диван.

Този път беше само сън, но дяволски реален сън!

Станах вдървено, вземайки от бюфета хапче аналгин.

Глътнах го с вече затоплената кола в чашата.

Господи, колко зле се чувствах; устата ми лепнеше неприятно, тялото ми също.

В този миг се позвъни на входната врата.

Стрелките на часовника показваха 24:17.

На кого ли бях притрябвал в този късен час?!

Отидох да отворя, измъчван от нови предчувствия за още по-страшни беди…

ххх

- Кой сте вие? – попитах кисело.

Беше в известен смисъл риторичен въпрос, защото беше ясно, че е свещеник.

Беше облечен в черно расо, стигащо почти до петите му. На гърдите му висеше сребърно разпятие. Беше гологлав;  великолепните му светли коси се спускаха като водопад по раменете му. Ястребовият му поглед и късо подстриганата му брада, му придаваха апостолски вид. Беше около тридесет и петгодишен.

- Казвам се отец Захари Иванов, протосингел съм в митрополията – представи се той.

- Извинете ме… - измърморих – не очаквах гости по това време…

Свещеникът вдигна отбранително ръцете си.

- Случаят е наистина спешен, господин главен инспектор!

- Заповядайте – казах му; беше нелепо да го държа в коридора пред прага на апартамента ми.

Когато вече бяхме във всекидневната, той разгъна на масата последния брой на един от местните вестници. Разбира се, уводната статия беше посветена на тройното убийство.

- Мдаа, – проточих – май че трябваше да се досетя…

- Не ви търся от нездраво любопитство! – заяви отец Захари, изчервил се от думите ми. -  Наистина трябва да обсъдим случилото се, получих видение господне…

Пристъпих смутено от крак на крак; темата с виденията беше извънредно мъчителна за мене.

- Сигурен ли сте, че бебето на онази злочеста родилка е било мъртво? – изненада ме с шокиращия си въпрос. Изглеждаше крайно превъзбуден и неспокоен.

Вече съжалявах, че съм го поканил в дома си. Естествено, че не можех да разисквам полицейската си работа с него; особено когато се отнасяше за подобни тежки криминални престъпления.

Той изглежда отгатна мислите ми, защото започна да говори бързо:

- Живеем в дните на Апокалипсиса, господин главен инспектор! Силите на злото са в настъпление! Какво падение на човешкия род и нравственост навсякъде по света; непрестанни войни, политически кризи, болести, смърт и бедствия в библейски мащаби! Дошло е неговото време! – Той ме изгледа с трескавите си очи. – Свети Архангел Гавраил ми се яви и ме предупреди, че той е вече сред човеците!...

- Какви са тия брътвежи?! – избоботих, усещайки ледени тръпки по гръбнака си.

- За сина на Дявола! Черната Дева е родила Младенеца си и човечеството е изправено пред ужасяващи последици!

Не, това вече беше прекалено!

Главоболието ми се възвърна още по-болезнено: понечих да отпратя екзалтирания свещенослужител от дома си, когато телефонът иззвъня.

Вдигнах слушалката с изтръпнало сърце в гърдите си.

- Господин главен инспектор, – чух отново познатият ми хриплив глас – вече сте се досетили кой съм, нали?…

Да, наричаха го Пазителя; той беше виновникът за всички злини случили се  през последните дни!

Не зная откъде получих това прозрение, но бях абсолютно сигурен в заключението си!

Пъзелът се беше подредил по някакъв мистичен начин, но все още имаше някои парченца, които не си бяха по местата…

- О-о, не бързате толкова! – възкликна дрезгаво Пазителя. – Ще научите всичко по реда си!… Наясно сте, че трябва да се срещнем отново…

- Да, да, разбира се…  –  изсумтях в съгласие.

Връзката се прекъсна; този път последва тривиалния сигнал „свободно”.

Облякох шлифера си, без да забравя да пусна в джоба си моя 9-милимитров „Аркус”.

- Идвам с вас! – хвана ме за лакътя отчето. – Ще ви потрябва божията помощ!

Не бях запознат с раждането на Антихриста, но бях уверен в едно – отивах на среща с най-злото създание, което познавах на този свят!

ххх

Сребристите лъчи на луната се смесваха с тези на уличните лампи, хвърляйки  призрачна светлина върху безлюдната улица. В южния й край имаше кръстовище със светофари, които ритмично светеха в жълто. Трябваше да отида до тях.

Бяха само на стотина метра, които едно дете би извървяло за броени минути.

Но не се получи точно така.

Едва бяхме излезли от жилищния блок и бяхме поели по тротоара, когато от сенките на близките пресечки започнаха да прииждат кучета.

Бяха различни породи, но изглеждаха еднакво ужасяващи и застрашителни като глутница кръвожадни вълци; в мордите им проблясваха остри зъби. Бяха се насъбрали неусетно с  десетки. Скоро попаднахме в плътния им обръч, а след секунди те ни нападнаха!

Първото куче понечи да захапе глезена на отец Захари, но челюстта му само глухо изщрака във въздуха; второто, впи пожълтелите си резци в прасеца му; третото, едро и с тъмна козина,  се нахвърли върху злощастника, събаряйки го на паважа; останалите налетяха групово,  ръмжейки и виейки хорово.

Разполагах с петнайсет куршума в пълнителя на служебния си пистолет, за това открих огън без колебание.

Кучетата умираха с пречупени гръбнаци, размазани мозъци и изтърбушени кореми, но не спираха да ръфат и разкъсват тялото на злочестия протосингел.

- Спасявайте се! – успя да изхрипти отецът в ужасяващото меле от изчадия, което го поглъщаше пред очите ми. – Трябва да го… спрете… моляви-и…

Бях почти привършил боеприпасите си, когато псетата се отдръпнаха от него.

Костите му се белееха зловещо; вътрешностите му се бяха посипали на паважа като мокри тъмноалени купчинки; едно от кучетата - огромно и черно - стискаше в устата си главата му и ме гледаше свирепо.

- Исусе!... – прошепнах; чак сега бях осъзнал, че нито едно от тези създания не ме беше докоснало, въпреки че ги бях избивал безмилостно!

Огледах се за помощ.

При тая пукотевица, предсмъртни стонове и страховито ръмжене би трябвало хората от близките къщи и жилищни кооперации да са наизлезли или най-малкото да са повикали полиция, но нищо подобно не се беше случило!

Нощта беше кобалтово синя, студът й хапеше жестоко кожата ми. Дъхът ми излизаше на кълбета пара. Тоя на кучетата – също.

Луната грееше в сребристобяло; прозорците на сградите бяха все така тъмни, а улицата отчайващо пуста. Сякаш всичко се разиграваше под някакъв невидим купол, който ни отделяше от реалния свят и цялата смърт, която бе пред очите ми, беше предназначена само за мен и никой друг не чуваше и не виждаше нищо!

Протосингелът беше мъртъв.

Такава беше желанието на злото, с което ми предстоеше да се срещна; аз бях жив единствено по волята му.

Кучетата с окървавени морди се бяха подредили в широк полумесец, отворен на юг, към  работещите светофари.

Нямах друг изход, освен да отида при Пазителя, за да си уредим сметките.

ххх

Жълтото такси ме чакаше в средата на пешеходната пътека.

Светлините на светофарите мигаха все така странно и монотонно.

Беше необичайно студено за есенно време, но аз се стараех да не треперя и да не издавам по никакъв начин слабостта си.

Седнах до таксиметровия шофьор; беше същият тип с восъчножълтата кожа и изсветлелите руси коси. Сега изглеждаше още по-зле от преди. Беше притиснал към устата си голяма кърпа, която се беше превърнала в тъмночервена от острата му кашлица. Беше болен и състоянието му се влошаваше бързо.

- Сега досетихте ли се? – попита ме дрезгаво.

Спомних си как преди няколко дни се бях качил в таксито му и как ме беше откарал в стелещия се в тъмнината дъжд до улица „Витлеем”, където бе станало първото убийство. Беше го направил, без да ме попита за адреса, а след това ме беше заприказвал за работата ми, без да съм му казал, че съм полицай; тогава бях усетил неясна тревога, но сега вече бях наясно с манипулацията му, както и с факта, че този угасващ мъж, бе Пазителя!

- Защо бе цялото това безсмислено клане? – попитах го.

- Заради рожбата на Черната Дева! Господарят е длъжен да се роди в кръв! Такава е съдбата му!

- А онзи студент  -  Борис Китанов?

- Той беше само маша в ръцете ми! Кукла на конци, изпълняваща безпрекословно нарежданията ми! Като псетата, които разкъсаха отчето!

Той се закашля отново, умножавайки алените петна в кърпата.

- Вие сте Избрания! – каза ми тържествено умиращият. – На вас се пада велика чест да отгледате Младенеца!

- Но детето беше убито! – възразих. – Одрано и мъртво!

Въпреки че губеше силите си, Пазителя се засмя хрипливо.

- Вие видяхте само първия син, но съществува и втори, който е Господаря!

Господи, младата жена бе родила близнаци!

- Преди да ме нарекат Пазителя, се казвах Легион – изсумтя отпаднало шофьорът. – Напоследък не мога да използвам за дълго човешките тела; за това вие ще заемете мястото ми… Ще бъдете закрилник на Господаря, докато се възцари царството му!

- Но… - опитах се да протестирам безуспешно.

Той не ми даде възможност да се доизкажа, защото изведнъж повърна тъмна кръв и главата му се люшна безпомощна на гърдите.

„Край!” – помислих си. – „Мъртъв е!”

Ала не беше точно така… Някакъв вихър или черна сянка се завъртяха в купето на колата. Гърбът ми се изви болезнено, мъчех се да дишам с отворена уста. Имах чувството, че всеки миг ще умра и ще се отърва окончателно от земните си грижи, но всъщност се оправих.

Задишах нормално, мислите ми се подредиха, ала имаше нещо неканено и зло, което преди не беше в мене и което от сега нататък щеше да става все по-силно и могъщо, а аз щях да съм подчинен на волята му…

„Ах, Пазителя ме е обсебил!”

Успях някак си да го отблъсна от съзнанието си, но знаех, че е само временно.

Чух бебешко проплакване в сумрака на задната седалка.

Изтощен от преживяното, се обърнах.

Бях подготвен за това, което видях.

Бебето беше увито в снежнобели пелени и имаше ангелско личице.

Не бях виждал толкова изкусително и сладко дете!

Взех го на ръце и излязохме навън; таксито вече миришеше на смърт.

Беше изключително студено; премръзнал поех към нашия жилищен блок.

Докато крачех в синкавата нощ, усещах как Легион триумфира и тържествува.

Стигнах до книжарницата с жълтата реклама „Post-Finance”; отстрани беше лепнат и фризьорски салон с фирма  - „Таня”.

Оставих бебето на стъпалата пред книжарницата. За нищо на света не бих го наранил!

Бях попаднал в ужасен капан, но изход винаги се намираше, макар че не винаги беше в желаната от нас посока…

Изглежда, че Легион предусети опасността, защото реагира гневено и бурно, но беше твърде слаб, за да ме спре.

Извадих деветмилиметровия си пистолет; беше останал един-единствен куршум в цевта му, но щеше да свърши работа.

Налапах дулото, притиснах го плътно в небцето си и вътрешно се изсмях на отчаяния вой на Пазителя…

- Идвам при теб, Лара!...

Сетне натиснах спусъка и целият свят се взриви в аленочервено…

                                                                                                  Край!

град Варна

30 юли – 7 август 2006 година