Поглеждам нагоре и те виждам – там, високо в небето, вървиш и търсиш своя път сред живи и мъртви. Твоята пътека е огледалният образ на лунния лъч, който разкрива пред света своите тайни. И ти вървиш, дете, чийто образ е съхранил в себе си сакралната чиста обвивка на космическата хармония. Вятърът живее в теб и ти в него – той е този, който обгръща живота ти и те кара да си различен, да търсиш вечното и красотата в света. Слънцето грее в лицето ти, гали нежно лика ти, върху който са останали като неизлечими следи страданията от търсенето, заспива до теб, нежно притиснал те в слънчевите си обятия, изгрява над теб и обсипва пътя ти с чистота и сияние, притаява те в тишината на нощта и те нарича „приятел”, свой единствен син, свое единствено мечтание, търси те из тъмните бездни на съня и ти нашепва своите съкровени желания. А ти си просто дете, погълнало в себе си цялото страдание на тази вселена, в чистата ти душа се разтапят като последни снежинки твоите мисли, таящи в себе си скръбта по ...