ГЛАВА 12
ПОСВЕЩЕНИЕ (завършек)
- Не се движи, и затвори очи, - чух глас зад себе си.
Изпълних указанието и замрях.
- Моето име е Кази. Името „Кази“ означава „разказвачка“. Сега на тази дума по-подхожда друг термин – „гадателка“. Аз мога своите да предавам с думи видения си. И да ги донасям до Пръстена* (*пръстена – има се пред вид тази групичка от 6 жени, които извършват посвещението, бел. прев.). В съответствие с това „пръстенът“ взема решенията, които после се реализират в живота. Ти беше в моето видение. Аз разговарях с теб и с твоите съратници. Видението беше толкова реално, че всичко, което беше казано в него, беше възприето от нашия Пръстен като ръководство за действие. Трябваше да те намерим и да ти дадем своята жѝва* (*жѝва – индивидуална жизнена елергия, бел. прев.) Нашата жѝва е част от ведическата култутра и ти се нуждаеш от нея, тъй като си загубил практически всичките си сили вследствие на неготовността си да живееш в демоничното общество. Ситемите са те изтощили почти напълно. Ние ще изпълним своята задача, ти ще получиш от нас толкова жива, колкото ние можем да ти дадем. Този обряд не е нищо друго, освен форсирано зареждане теб (на твоето естество) с нашата същност. Във ведическите времена обществото е било матриархално. Това се обяснява с факта, че жената е по-интуитивна, по-ведична по сравнение с мъжа. В тези времена логиката и знанието са служили само като спомагателни инструменти. Мъжете, като по-малко възприемчиви същества, са ценели жените за тяхната проницателност. И са се отнасяли с особено внимание към тяхното видение. Управлението на обществото от жената в тези времена е означавало ведичеки начин на живот, основан на мъдростта. В същото време, управлението на обществото от мъжа е равнозначно на управление чрез закон. В тази връзка искам да обърна твоето внимание, че у мъжете и жените подходът към света е различен. Така например, мъжът, като види красотата желае да я притежава. Жената, обратно, иска да се отдаде на красотата. Така, в обществото мъжът си взема жена, тоест заявява своите права върху нея. Фамилията на девойката тогава се сменя с фамилията на мъжа. За природата на жената е характерно самоотдаването, самопожертването. Тя се отдава на любимия мъж, на любимото дело, на децата и т.н. Ние се стараем да се преобразим по такъв начин, че да съответстваме колкото се може повече на средата, на мъжа, на децата и т.н. Ние променяме себе си, приспособяваме се към обекта на нашето внимание, искаме да му съответстваме. У мъжа подходът е диаметрално противоположен. Вие се стараете да приспособите обекта на своето внимание към себе си. Това се отнася за всичко: жените, децата, обществото, природата. Има, разбира се, причини за това. Мъжът съдържа в себе си образа на семето – именно този образ е способен за създаване поле на творчество, където е възможен процес на изменение. Но за хармонична промяна е необходим съюз на двама обичащи се субекта – жена и мъж. Така се е случило, че един мъж* (един мъж* - има се пред вид Сатаната, бел. прев.), обладаващ огромна сила, родил се преди повече от пет хиляди години е решил да управлява света без любов. Последствията от патриархалния начин на живот, въведен от него, ние сега жънем. Човечеството се насочило да върви не по пътя на самоусъвършенстването, а по пътя на безпощадна експлоатация на природата. В резултат на това нашият свят се превръща в ад. И в същото време, сегашните мъже искрено желаят да го направят райско място. Но не могат!
- Може би, това е просто задънена улица в развитието на обществото? Защо се е получило така? Трябва все пак да има изход от това положение! – с отчаяние попитах.
- Трябва да има, и има! Но изходът не е толкова очевиден, колкото би ни се искало. Той не може да бъде описан с думи, може само да бъде почувстван. И ние искаме да познаеш това чувство. Ще дойде време, ще вЕдаш* (*ще вЕдаш – т.е. ще знаеш отвътре, бел. прев.) отговора на тези въпроси. Възможно е да настъпи време, когато обществото ще поеме по пътя на хармонично развитие по отношение на природата.
Няма никакъв насилствен или политически начин да се преустрои обществото, и то да стане отново свободно и щастливо. Нещо повече, да речем събере се група съмишленици, и се отстрани от държавните системи в тайгата, и създаде там свое автономно общество, и се нарече свободно и щастливо. Ти как мислиш, какво ще се случи с това общество след една година?
- Мисля, че това е прекрасна идея, те ще придобият хармония.
- Твърде е съмнително да стане така, има много примери в това отношение. Тяхното общество ще започне да копира държавните системи. Иначе е невъзможно да се установят що годе сносни отношения между хората. Ще се наложи да се измислят правила, закони, иерархия и, в края на краищата, чрез конфликти, раздори и в ущърб на личните достойнства ще възникне нова държава с властни структури, със силови органи и закони.
- Защо ще стане така?
- Държавата съществува не само в официалните структури. Държавата е вече в главите на хората. Те не могат да живеят извън държавата. За тях не е известен друг модел на живот. Матрицата на държавата сега е много силна. И не е важно, в коя част на Земята (та дори и най-отдалечената) организира своя живот дадено общество. Матрицата ще формира в това общество държавни взаимоотношения, и на основата на математически принципи.
Има много примери в това отношение. Много религиозни водачи са се опитвали да създадат щастливи общества, или подобие на земен рай. Манастири, комуни и др., непосредствено след създаването на подобни общества хората действително изпитват щастие и започват да изпитват хармония. Не им достигат обаче силите да поддържат дълго време тази хармония. Минава се време, и започват да възникват вътрешни (а да не говорим за външните) конфликти. Те трябва да бъдат разрешени, и ги разрешават. Но изхождат от какво? От вЕдането ли? Не! Изхождат от знанията, от законите, от математиката. И тук се слага точка на ведическото общество.
Не общество трябва да се създава най-напред, а нова матрица, нов образ. Без неговото създаване всички усилия са напразни. Образът ще започне да сплотява хората около една идея. Общество без смисъл и цел е обречено, то заимства чужди идеи, и започва да живее по тях, и в края на краищата загива в повседневната рутина. Не желанието за насилствено сваляне на съществуващото устройство на обществото трябва да движи истинските търсачи на свободата. Насилието ще породи само агресия. А творчеството на нови идеи, родени с любов. Там е спасението: да успее някой да създаде идеално общество без насилие и разрушение. Старият обществен ред сам трябва да прекрати своето съществуване. Хората ще излязат от ненавистните им системи и ще приемат свободата. Всички наоколо искат свобода, но никой не може да я предложи. Помисли върху това.
Кази застана отзад, и обхващайки стълба, сложи ръцете си върху мен. От това докосване аз меко се провалих в безсъзнателно състояние.
***
Какво се е случило с мен и колко време съм бил в това състояние, не мога да кажа. Събудих се от студено докосване и отворих очи. Пред мен беше Влада. Тя миеше тялото ми с ароматно парцалче, което топеше в голяма дървена чаша с две ръчки.
Бързо се връщах в бодро състояние. Мислите ми се отрезвиха.
След като завърши това омиване, Влада хвърли парцалчето във водата и отнесе чашата към вратата. После се върна при мен и започна своята част от посвещението:
- Казвам се Влада. От думичката „владея“. Ние живеем в материалния свят, където властват стотици организирани системи. Тези системи не са подвластни в пълна степен на хората. Но хората са зависими от тях. Тази ситуация не бива да се възприема като зло, но тя и добро не е, а - просто даденост. На нас ни се падна да живеем в условия на глобална систематизация.
Системите пречупват хората, правят ги зависими, и преди всичко от материалните ценности. Искаме или не искаме нас ни обкръжават предмети и ние трябва да ги ползваме. Ползвайки предметите на системите, обаче, ние се заплитаме в техните мрежи. Предметите са като клопки, заложени от опитен зверолов: влизаш за стръвта, а коварният механизъм, хлоп и те хваща. Стръвта е в устата, а свободата е загубена. Аз имам способността да взема стръвта и да съхраня свободата си. За постигане на това обаче се изразходват много сили. В Пръстена на вещиците аз владея това, което трябва да ни послужи за живот в обществото и за изпълнение на нашите задачи. По този начин давам на другите вещици свобода от материална зависимост. Става въпрос за парите, колите, къщите, храните и всичко останало, което би натоварило човека със задължения. Придобиването на материални блага отнема на хората по-голямата част от свободното време. Необходимостта да се печелят пари и после да се харчат се превръща в цел на живота. Никой не е виновен за това, ние живеем при такива условия, не може по друг начин. Но за нас, вЕстите, това би било неприемлив разход, и ние намерихме изход от тази ситуация: Аз се грижа за материалните блага на Пръстена, а другите изпълняват задачите, които сме си поставили, и прикриват моите уязвени позиции, които неминуемо възникват, когато на мен ми се налага да бъда в контакт със стотици системи, свързани с материалните блага, без които е невъзможно нашето съществуване в социума.
Гледай, - Влада протегна към очите ми стиснатата в юмрук ръка с дланта нагоре. И бавно я разтвори.
Видях две парчета самородно злато големи колкото орех.
- Вземи в двете си ръце по едно парче, - помоли ме Влада.
Взех златните парчета и ги стиснах в юмруци.
- Какво чувстваш?
- Нищо, - признах си честно.
- А сега опитай пак, осъзнавайки, че това е злато. Още повече аз ти го подарявам.
„Интересно, а колко ли струва това злато?“ – веднага възникна въпрос в главата ми.
Златото придоби тегло. Парченцата бяха немалки и с приятна тежест се намираха в дланите ми.
„С парите от това злато може да си купя!...“ – и полетях да мечтая.
И в този миг почувствах: силите ми ме напускаха. Цялата ми същност започна да изтича в самородъците. Това стана незабележимо. Златото замътни съзнанието ми. Започнах да не забелязвам състоянието си, и едва когато започна да ми се замайва главата, осъзнах, какво е това нещо златото: то е еквивалент на системата. То не струва нищо докато не му се даде стойност. Цената е създала от златото управител на света. Безполезният метал се е превърнал в мерило на всички материални неща, и в същото време е станал опустошител на душите. Гневно хвърлих самородъците на пода.
- Малък, не е нужно да нервничиш, - Влада събра златните парчета, сложи ги на дланта си, и започна с демонстративно любопитство да ги разглежда. После заговори със златото:
- Вие защо ядосвате Малкия? Я погледнете, той е бесен.
- Те ми взеха силата, - оплаках се аз.
- Ах вие, негодници. Я дайте на Малкия неговата сила веднага! – Влада ми подаде пак златото. Аз не исках да го вземам.
- Да, Малък, не си заслужава да се безспокоиш толкова, ти сам си даде силата на златото. Никой, и нищо не ти е вземало силата. Това са само две парченца метал, не по-лош и не по-добър от желязото или оловото. И, независимо от това, твоята сила сега се намира в самородъците, постарай се да си я вземеш обратно. Не позволявай на златото да властва върху теб!
Отново взех самородъците в ръцете си, стиснах ги в юмруци и затворих очи. Казаното от Влада започна да действа. Усещах просто две камъчета, които за мен сега нищо не струваха и не означаваха. Силите ми започнаха да се връщат. Отворих очи и започнах да разглеждам самородъците. Светлината на свещите се отразяваше в тях в топли цветове. Създаваше се впечатление, като че светлината изхожда от недрата на самото злато.
- Красив метал, - казах аз и подадох самородните парчета на Влада.
- Няма ли да го вземеш? – попита тя. – Нали ти ги подарих!
- Ще взема цената им, а метала ще ти върна.
Влада взе златото. Мълчаливо стана и излезе от светилището.
* * *
Седях и чаках шестата вестта, за която ми беше казала Дана. В този момент всички свещи изведнъж угаснаха и светилището изведнъж потъна в пълна тъмнина. Напрягайки слух, аз се опитвах да уловя най-тихите звуци. Чувствах се странно. След известно време започнах да изпитвам увеличаващо се чувство за ужас. Първоначално се борех с това чувство, и ми се струваше, че ще успея. Но грешех, ужасът се увеличаваше, и ме обгръщаше отвсякъде като мъгла. Накрая аз се предадох, и ужасът като със стоманени лапи ме стисна. Тялото ми се затресе. В този момент разбрах – тук до мен се намираше смъртта.
Преодолявайки ужаса, зашепнах с пресъхнали устни:
- Смърт, това ти ли си?
- Да, това беше тя. „Чух“ нейния отговор. По-точно, почувствах върху себе си отговора на своя въпрос. Шестата вЕста беше Смъртта!
- Когато това стана за мен очевидно, ужасът отстъпи. Пожелах да се запозная със смъртта. Затова се стараех да почувствам нейният дъх, мирис, шумът, който тя издава.
Търсех я със всичките си органи на чувствата, със своето съзнание. В края на краищата моята същност излезе от тялото. Трудно е да се опише състоянието, което изпитах. Идва ми наум само една дума – танц. Ние със смъртта като безумен и единен вихър закръжахме по светилището. Смъртта не приличаше на другите вЕсти. Тя не беше от плът и кръв. Смъртта беше образ. Последното звено от Пръстена. Беше ми приятно и уютно с нея. Тя ме зовеше да отида при нея. Меката, стремителна, нежна Смърт ме очароваше със своя покой. Аз, обаче, който бях вече омагьосан от нея, съхраних твърдостта на намерението си – да остана тук. Смъртта е неминуема. Това е съдбата на всяко живо същество. Животът е реализация на своите възможности. А моите възможности далеч не са реализирани. И тогава смъртта ми направи подарък. Неизвестно как, но смъртта ми съобщи начинът за завършване на своя жизнен цикъл. Имах щастието да вЕдам от нея, как с помощта на осъзнатото умиране да съхраня своята същност след смъртта.
С лекота излязох от танца и се върнах в своето тяло.
Събудих се, лежейки до стълба. Бях обхванат от състояние на пълен покой. Нищо не ми беше нужно. Бях просто щастлив. Чух леко шумолене на боси кръка по пода. Отворих очи и видях как по стаята ходи Дана, тя палеше отново свещите от неголяма лампадка. Когато всички свещи бяха запалени, тя се приближи до мен и каза:
- Сега си чист като малко дете, нямаш желания, и имаш огромна сила.
Гледах Дана и мълчех. Тя беше божествена. Струваше ми се, че Дана е преобразена.
- След смъртта винаги се ражда нов живот. Ти умря и се роди отново, и вече не си този, който влезе в нашия дом. Ние изтрихме твоята съдба, отсега нататък твоята съдба принадлежи само на теб. Гледай да не я загубиш в мига, когато започнат да преобладават в теб желанията, тогава съдбата ти ще стане отново подвластна на системите.
Седнах и се опрях с гръб в идола. Дана се спусна на колене срещу мен.
- Казвам се Дана. Моето предназначение е да предавам силата на Пръстена. Аз съм жрица, и съм тази, която съдържа в себе си жѝвата на всяка една от седемте вЕсти. В мен тази жѝва е съвършенна, и ти го виждаш. Аз съм пазителка на силите на Пръстена.
Действително, аз виждах нейното съвършенство. Нейната фигура, гласът, излъчащият се аромат – всичко това говореше за хармония. Дана беше идеалната жена, въплъщение на красотата.
- Ти си богиня! – бях поразен аз.
- А по-рано не си ли го забелязал? – попита Дана.
- Сега си особено красива. Боя се да мигна, да не би за миг дори да те загубя от погледа си.
- Ти виждаш в мен красота, защото ти сам си преобразен. Ти стана хармоничен и виждаш хармонията у другите. В теб има сега голяма сила и ти чувстваш тази сила.
Тя сеприближи плътно до мен и докосна с устни моите устни. Ние се разтворихме един в друг, образувайки едно единно цяло.
Времето загуби своето значение. Това, с което се занимавахме не би могло да се нарече секс. Това беше висша проява на творчество. Ние се превърнахме във вихър, устремен към свободата, и ние я достигнахме. Никакви плътски удоволствия не могат да бъдат сравнени с това състояние. То не може да бъде описано с думи, а може само да се преживее. Тогава разбрах смисъла на думичката „любояние“. Стана ми ясно защо по-рано не бях готов за любоянието. В това състояние не присъства понятието „искам“. А присъства стремеж към постигане смисъла на живота, в него има любов, има творчество. Чувствах в себе си постоянно нарастваща сила. Струваше ми се, че ставам великан. Силата, като пашкула на бубата, ни обгръщаше отвсякъде. Тя светеше, преливаше, играеше в различни цветове, звучеше в очарователна мелодия. Ухаеше на цветя, на треви, на чист въздух и на чисто женско тяло.
Когато нашите тела и същности се разединиха, ние продължихме да лежим един до друг, държейки се за ръце, и не желаейки да се разединяваме напълно. Аз никак не бях уморен, напротив, силите циркулираха в мен със заплашителна мощ. Наслаждавах се на тази циркулация. Когато вълнАта на блаженството започна да спада, ние станахме и омихме един друг с ароматна отвара от двуръчната голяма дървена чаша.
- Хайде да поседим малко, - предложи Дана.
Опряхме се на идола и се прегърнахме.
- Е, Малък, бяха ли ти нужни моите книги* (* – тук става въпрос за книгите-брошури по техниките на секса, дадени от Дана на героя, и автора на книгата, бел. прев.)? – поинтересува се Дана.
- Въобще не съм се сещал за тях. Защо ми ги даде?
- По няколко причини. Първата е тази, трябваше да те насоча в лъжливо направление, да те отвлека от моята истинска същност, и ти да се съгласиш да четеш ненужните за теб книги. По този начин станах в твоите очи не тази, която съм в действителност. Тези книги са нещо като модел, по който живее обществото. Те са знания. Когато ти влезе в съприкосновение с истинската сила на любовта, в теб се събуди вЕдането, и знанията не ти бяха вече нужни. Това, всъщност, беше втората причина. Да ти покажа нагледно цялата нелепост на техниките за любене. Да се съвместят техниките и любовта, това е абсурд. Тях обаче, се опитват да ги съвместят, като например в тези книги. И още, на мен ми беше нужно да сдържам някак си твоята похот. Беше ми интересно да наблюдавам как, искайки ме, ти щудираше тази литература. Не е чудно, ако си ги научил наизуст. И последно. Чрез тези книги, колкото и странно да изглежда, ти ме изучаваше мен, поглъщаше моята жѝва, и макар примамката да беше лъжлива, ти беше възприел моите правила на играта, и чрез тях започна да чувстваш моята същност.
Слушах я и се усмихвах, бях щастлив.
- Хайде, Малък, ела си на себе си. Време е да тръгвам, - Дана ме целуна в устните.
Държех я за ръката, не желаейки да се разделяме.
- Пусни ме, така трябва.
Без желание разтворих пръстите, и Дана, стъпвайки меко, излезе от светилището.
Мислите ме напуснаха. Чувствата ми се разтвориха в пространството. Гласът на Дана звучеше някъде дълбоко в мен. В края на краищата останах сам със своите мисли и, по-точно - със своите разноцветни емоции. И седейки така, заспах.
***
- А сега, Малък, стани и се опри с гръб на стълба, - чух гласа на Рада.
Отворих очи. Тя ме гледаше и се усмихваше.
- Сега ще изпиташ силата на Пръстена.
Почувствах, че в стаята влизат вЕстите. Тя се запълваше с тях, както буркана се пълни с вода. Аз не гледах, а чувствах това с тялото си.
- Тук са всичките седем вЕсти, - произнесе Рада, - опитай се да ни възприемеш като едно цяло, като Пръстен.
И без чуя тези думи от Рада, аз бях започнал да ги възприемам като някакъв единен, неразделен организъм. Интересното беше, че в този момент аз и не можех да ги възприемам като нещо отделно, даже и да исках.
Вестите се бяха хванали за ръце, и започнаха да ходят около мен, а аз все още не ги виждах.
Имах чувството, че някаква сила се въртеше около мен. Въртенето ставаше все по-силно, и в този момент почувствах около себе си действително оформен пръстен. Когато добих такова усещане, престанах да възприемам и себе си като човек. Бях кълбо, живо и пулсиращо. Пръстенът бясно се въртеше, от него изхождаха импулси енергия, и те като мълнии навлизаха в мен. Чувствах, че се издигам над пода и увисвам във въздуха. В този момент от пръстена, в моя посока, се отдели вълнА. Тя без да бърза, се компресираше, свиваше се, и когато се докосна до мен, разтърси цялото ми същество.
Въртенето на пръстена започна да се забавя. Аз меко се спуснах на пода.
Вестите като вода изтекоха от стаята, оставяйки ме сам.
Не исках да ходя никъде другаде, моето място беше тук. Седнах, притискайки се към станалия ми вече близък стълб, и без всякакви мисли се отдадох на наслаждението, от което бях обзет.
Край (гл. 12)
Оригинален текст
— Не крутись и закрой глаза, — услышал я голос позади себя.
Я выполнил указание и замер.
— Меня зовут Кази. Моё имя означает «сказительница». Сейчас этому слову больше подходит другой термин — «прорицательница». Я могу свои виденья облачать в слова. И доносить их до кольца. В соответствие с этим принимаются решения, которые впоследствии реализуются в жизни. Ты был в моём видении. Я разговаривала с тобой и твоими соратниками. Виденье было настолько реально, что всё то, что было сказано в нём, было взято нашим кольцом как руководство к действию. Нам надо было разыскать тебя и дать тебе своей живы. Наша жива есть часть ведической культуры и ты нуждаешься в ней, так как растерял практически все свои силы вследствие своей неготовности жить в демоническом обществе. Системы тебя почти полностью истощили. Мы выполним свою задачу, ты получишь от нас столько живы, сколько мы в состоянии тебе дать. Этот обряд есть ни что иное, как форсированная накачка тебя нашей сущностью.
В ведические времена общество было матриархальным. Это объясняется тем, что женщина по своей сущности более интуитивна, ведична, нежели мужчина. В те времена логика и знание служили вспомогательными инструментами. Мужчины как менее восприимчивые существа ценили женщин за их проницательность. И с особым вниманием подходили к их виденью. Управление обществом женщиной в те времена означало ведический образ жизни, основанный на мудрости. А управление обществом, мужчиной равнозначно управлению законом. В этой связи хочу обратить твоё внимание на то, что у женщин и мужчин разные подходы к окружающему миру. Так, для примера, мужчина, видя красоту, желает ею обладать. Женщина, напротив, желает отдаться красоте. Так в обществе мужчина берёт себе в жёны женщину, то есть заявляет на неё свои права. Девичья фамилия в таком случае меняется на фамилию мужа в родительном падеже. Муж Иванов, а его жена Иванова — его принадлежность. Да и девичья фамилия в женском роде в современном русском языке образуется от фамилии отца в родительном падеже. В природе женщины лежит самоотдача, самопожертвование. Она отдаётся любимому мужчине, любимому делу, детям. Мы пытаемся преобразиться таким образом, чтобы как можно более соответствовать окружающей среде, мужчине, детям и так далее. Мы меняем себя, подстраиваясь под объект нашего внимания, мы хотим ему соответствовать. У мужчин диаметрально противоположный подход. Вы, напротив, объекты своего внимания пытаетесь приспособить под себя. Это касается всего: женщин, детей, общества, природы. На то есть причины. Мужчина несёт образ семени — именно этот образ способен на создание поля творчества, где возможен процесс изменения. Благодаря мужчинам мы можем менять внешний мир. Но для гармоничного изменения необходим союз двух любящих друг друга людей: женщины и мужчины. Так получилось, что один мужчина, обладающий огромной силой, родившийся более пяти тысяч лет назад, решил управлять миром без любви. Результат патриархального уклада жизни, созданный им, мы сейчас пожинаем. Человечество пошло по пути не самосовершенствования, а беспощадной эксплуатации природы. В результате чего наш мир превращается в ад. А ведь нынешние мужики искренне хотят сделать из него рай. Но не могут!
— Может, это тупик развития человеческого общества? Почему так произошло? Но ведь должен быть выход из создавшегося положения! — с отчаянием спросил я.
— Должен! И он есть! Но он не столь очевиден, как хотелось бы. Его невозможно описать словами, его можно прочувствовать. И мы хотим, чтобы ты познал это чувство. Когда-нибудь ты будешь ведать ответ на эти вопросы. Возможно, наступит время, и общество выйдет на путь гармоничного с природой развития.
Никакими силовыми или политическими методами невозможно перестроить наше общество, чтобы оно вновь стало свободным и счастливым. Более того, допустим, соберётся некое сообщество единомышленников, уйдёт от государственных систем в тайгу и создаст там своё автономное общество, и наречет его счастливым, свободным. Как ты думаешь, что будет с таким обществом через год?
— Думаю, это прекрасная идея и они обретут утерянную гармонию.
— А я так не думаю, и тому есть много примеров. Их общество начнёт копировать государственные системы. Иначе невозможно установить более-менее сносные отношения между людьми. Придётся придумывать правила, законы, иерархию и, в конце концов, через череду конфликтов, раздоров и ущемление личных достоинств возникнет новое государство с аппаратом власти, с силовыми структурами и законами.
— Почему так произойдет?
— Государство существует не только в официальных структурах. Государство уже есть в головах людей. Они не могут жить вне государства. Им неведома жизнь иная. Более того, создана мощная матрица государства. И неважно, в каком уголке Земли (пусть даже в самом отдалённом) организуется человеческое общество. Матрица будет формировать в этом обществе государственные отношения, строящиеся на математических принципах. Тому масса подтверждений. Многие религиозные деятели мечтали создать счастливые общества, подобие рая на Земле. Монастыри, коммуны и так далее. Сразу после создания таких обществ люди действительно испытывают счастье и начинают входить в гармонию с собой и окружающим миром. Но у них не хватает силы. Проходит время, и начинают возникать внутренние (я уже не говорю о внешних) конфликты. Их необходимо решить, и их решают. Но исходя из чего? Из веданья? Нет! Исходя из знаний, законов, математики. Ведическое общество здесь заканчивается.
Не общество нужно вначале создавать, а новую матрицу, новый образ. Без него все усилия будут напрасны. Образ начнёт сплачивать людей вокруг одной идеи. Общество без смысла и цели обречено, оно перенимает чужую идею, начинает жить ею и в результате погибает в повседневной рутине.
Не желание насильственно свергнуть существующий уклад общества должно двигать истинных искателей свободы. Насилие может породить только агрессию. А творчество новых идей рождённых в любви. В этом спасенье: если кому-то удастся создать идеальное общество, то без всякого насилия и разрушения. Старый уклад жизни сам должен прекратить своё существование. Люди уйдут от ненавистных им систем и примут свободу. Все вокруг хотят свободы, но никто не может её предложить. Поразмысли над этим.
Кази сзади, обнимая столб, положила мне на голову свои руки. От этого прикосновения я мягко провалился в бессознательное состояние.
Что было со мною и сколько я был в таком состоянии, сказать не могу. Очнулся я от холодного прикосновения к телу и открыл глаза. Передо мной была Влада. Она из большой двуручной выдолбленной деревянной чаши влажной, ароматной тряпицей омывала моё тело.
Я быстро приходил в себя. Мысли стали трезвыми. Состояние — бодрым.
Закончив моё омовение, Влада бросила тряпицу в воду и отнесла к выходу чашу. Затем вернулась ко мне и начала свою часть посвящения:
— Меня зовут Влада. От слова «владеть». Мы живём в материальном мире, где властвуют сотни хорошо организованных систем. Эти системы не контролируются в полной мере людьми. Но люди зависимы от них. Нельзя это воспринимать как зло, но это и не добро, это данность. Нам довелось жить в эру глобальной систематизации. Системы ломают людей, делают их зависимыми, и прежде всего от материальных ценностей. Хотим мы или нет, нас окружают вещи, мы обязаны ими уметь пользоваться. Но пользуясь вещами систем, мы запутываемся в их сетях. Вещи как ловушки, расставленные опытным звероловом: полез за приманкой, а коварный механизм взял и захлопнулся. Приманка в пасти, а свобода потеряна. Я же в состоянии взять приманку и сохранить свободу. Но на это уходит очень много сил.
В кольце ведьм я владею всем тем, чем должно пользоваться наше кольцо для жизни в социальном обществе и для выполнения своих задач. Тем самым другим ведам я развязываю руки, они становятся свободны от материальных вещей. Это касается денег, машин, домов, продуктов питания и всего остального, что накладывает на обычного человека груз обязанностей. Добыча материальных благ забирает у людей большинство свободного времени. Необходимость зарабатывать деньги и затем их тратить превращается в цель жизни. Здесь нет ничьей вины, мы живём в таких условиях, иначе нельзя. Но для нас, вест, такой уклад — непозволительная роскошь, и мы нашли выход из создавшийся ситуации: Я забочусь о материальных благах кольца, а остальные выполняют поставленные задачи и прикрывают мои уязвлённые места, которые неминуемо образуются, когда мне приходится быть в контакте с сотнями систем, связанными с материальными благами. Без которых невозможно было бы наше существование в социуме.
Вот смотри, — Влада протянула к моим глазам сложенную в кулак руку ладонью вверх. И медленно разжала пальцы.
Я увидел два золотых самородка размером с грецкий орех.
— Возьми в каждую руку по самородку, — попросила Влада.
Я взял и зажал золото в кулаки.
— Что ты чувствуешь?
— Ничего, — искренне ответил я.
— Попробуй осмыслить, что это золото. Тем более, что я его тебе дарую.
«Интересно, а сколько это золото может стоить?» — сразу в голове возник у меня вопрос.
Золото обрело вес. Кусочки были немаленькие и приятной тяжестью лежали в ладонях.
«Да на деньги, которые можно выручить за это золото можно купить!..» — меня понесло.
И тут я словно обессилил. Вся моя сущность стала утекать в самородки. Это произошло незаметно. Золото затуманило моё сознание. Я стал невосприимчив к своему состоянию, лишь когда у меня закружилась голова, я осмыслил, что такое золото: Оно есть эквивалент системы. Оно ничего не стоит, пока ему не дали стоимость. Цена позволила золоту править миром. Бесполезный металл превратился в мерило всего материального, и в тоже время стал опустошителем душ.
Я в гневе швырнул самородки на пол.
— Не нужны они мне! Забери!
— Малыш, не стоит так нервничать, — Влада подобрала золото и, положив его себе на ладонь, стала с показным любопытством на него смотреть. Затем она заговорила с золотом:
— Зачем вы так разозлили Малыша? Смотрите, он весь в бешенстве.
— Они забрали мою силу, — пожаловался я.
— Ах вы, негодные обидчики. Отдайте Малышу его силу немедленно! — Влада протянула мне золото обратно.
Я не хотел его брать.
— Малыш, право, не стоит так беспокоиться, ты сам отдал золоту свою силу. Никто и ничто не забирало её у тебя. Это всего лишь два кусочка металла, не хуже и не лучше куска железа, олова или свинца. Тем не менее, действительно, твоя жива сейчас в самородках, сумей забрать её вновь себе. Не позволяй золоту властвовать над тобой!
Я вновь взял самородки в свои руки, зажал в кулаки и закрыл глаза. Сказанное Владой возымело действие. Я ощущал просто два камушка, которые для меня на данный момент ничего не стоили и не значили. Силы стали возвращаться ко мне. Я открыл глаза и поднёс к ним самородки. В свете свечей они отливали тёплыми цветами. Казалось, будто свечение идёт из глубины золота.
— Красивый металл, — сказал я и протянул самородки Владе.
— Ты их не оставишь себе? — спросила она. — Я же их тебе подарила!
— Я оставлю себе их цену, а металл верну.
Влада забрала золото. Молча встала и вышла из святилища.
* * *
Я сидел и ждал шестую весту, о которой мне говорила Дана. Как вдруг свечи все разом потухли и святилище погрузилось в кромешную тьму. Напрягая слух, я пытался ловить самые тихие звуки. Мне становилось не по себе. Через некоторое время я начал испытывать нарастающее чувство ужаса. Сперва я боролся с этим и, казалось, мне удаётся его победить. Но ошибался, ужас был осязаем и он окутывал меня со всех сторон, словно туман. В конце концов я сдался, и ужас сталью сдавил меня. Моё тело тряслось. И тут я понял — рядом со мной смерть.
Преодолевая ужас, я прошептал пересохшими губами:
— Смерть, это ты?
Да это была она. Она мне ответила. Я всем своим существом ощутил на себе ответ на свой вопрос. Шестой вестой была Смерть!
Когда это стало для меня очевидно, ужас ушёл. Мне захотелось познакомиться со Смертью. Поэтому я пытался поймать её дыхание, запах, шорох. Я искал её всеми своими органами чувств, своим сознанием. В конце концов моя сущность вырвалась из тела. Она рванулось к Смерти. Мы воссоединились. Сложно описать то состояние, что испытывал я. На ум приходит только одно слово — танец. Мы безумным вихрем кружили по святилищу. Смерть не была похоже на остальных вест. Она не состояла из плоти и крови. Смерть — это образ. Последние звено кольца.
Мне было с ней приятно и уютно. Она звала меня с собой. Мягкая, стремительная, нежная Смерть очаровывала меня своим покоем. Но я, околдованный ею, сохранял твёрдость намеренья — остаться здесь. Смерть неминуема. Это удел каждого. Жизнь есть реализация своих возможностей. А мои возможности ещё далеко не реализованы. И тогда она сделала мне подарок. Неведомым образом Смерть сообщила мне способ завершения своего жизненного цикла. Мне посчастливилось ведать от неё, как при помощи осознанного умирания можно сохранить свою сущность после смерти.
Я мягко вышел из танца и вернулся в своё тело.
* * *
Очнулся я, лежа возле столба. Состояние полного покоя охватило меня. Мне нечего не хотелось. Я был счастлив.
Послышалась мягкая поступь босых ног. Открыв глаза, я увидел, как по комнате ходит Дана и вновь зажигает свечи от небольшой лампадки. Когда все свечи горели, она подошла ко мне и сказала:
— Ты сейчас чист, как младенец. В тебе нет желаний и в тебе огромная сила.
Я смотрел на Дану и молчал. Она была божественна. Мне казалось, Дана преобразилась.
— После Смерти всегда возникает новая жизнь. Ты умер и вновь родился, но уже не тем, кем был до того, как вошёл в наш дом. Мы стёрли твою судьбу, отныне твоя судьба принадлежит только тебе. Но смотри, не утеряй её, как только над тобой возьмут верх желания, судьба вновь уйдет под власть системы.
Я сел, спиной облокотившись об идол. Дана встала на колени напротив меня.
— Меня зовут Дана. Моё предназначение — отдавать силу кольца. Я жрица и та, кто обладает живой каждой из семи вест. Во мне она совершенна, и ты видишь это. Я хранительница сил кольца.
Действительно, я видел это. Её фигура, лицо, голос, запах — всё было пропитано гармонией. Дана было идеальной женщиной, воплощением красоты.
— Ты богиня! — искренне восхитился я.
— А раньше ты этого не замечал? — поинтересовалась Дана.
— Сейчас ты особо красива. Я боюсь моргнуть, чтобы даже на мгновение не потерять тебя из виду.
— Ты видишь во мне красоту, потому что сам преобразился. Ты стал гармоничен и видишь гармонию в других. В тебе много силы и ты чувствуешь силу.
Она подползла ко мне на коленях вплотную и коснулась своими губами моих губ. Мы растворились друг в друге, образуя нечто одно цельное.
Время потеряло своё значение. То, чем мы занимались, нельзя было назвать сексом. Это было высшее проявление творчества. Мы превратилась в вихрь, устремлённый к свободе, и мы её достигли. Никакие плотские удовольствия нельзя сравнить с этим. Это можно только пережить. Я познал тогда смысл слова «любояние». Мне стало понятно, почему ранее я был не готов к нему. В любоянии не присутствует понятие «хочу». А присутствует устремление к смыслу жизни, есть любовь и есть творчество. Я чувствовал в себе постоянно возрастающую силу. Мне казалось, что становлюсь великаном. Сила коконом окутывала нас с Даной. Светилась, переливалась, играла различными цветами, звучала чарующей мелодией. Пахла цветами и травами, свежим воздухом и чистым женским телом.
Когда наши тела и сущности разъединились, мы продолжали лежать рядом, держа друг друга за руки, не желая полностью разъединиться. Я совсем не устал, напротив, силы циркулировали во мне с пугающей мощью. Я наслаждался этой циркуляцией. Когда волна блаженства пошла на спад, мы встали и омыли друг друга из двуручной деревянной чаши пахучим травяным отваром.
— Давай посидим немного, — предложила Дана.
Мы прислонились к идолу и обнялись.
— Ну, как Малыш, пригодились тебе мои книги? — поинтересовалась Дана.
— Я ни одной из них не вспомнил. Зачем ты мне их давала?
— Тому несколько причин. Первая из них в том, чтобы пустить тебя по ложному следу, отвлечь твоё внимание от моей истинной сущности, и ты клюнул, стал читать и учить ненужные тебе книги. Я стала в твоих глазах не той, кем являюсь в действительности. Эти книги — некая модель, по которой живёт общество. Они являются знаниями. Но когда ты столкнулся с истинной силой любви, в тебе проснулось веданье, знания отпали за ненадобностью. И это вторая причина. Так же я тебе продемонстрировала всю нелепость техники любви. Совместить технику и любовь — абсурдное занятие. Но их пытаются совместить, пример тому эти книги. Далее, мне необходимо было как-то сдерживать твою похоть. Мне было забавно наблюдать как ты, желая меня, штудировал данную литературу. Неудивительно, если тебе удалось всё выучить наизусть. И последнее. Через книги ты, как ни странно, познавал меня, впитывал мою живу, и хотя это была ложная наживка, но всё же ты принял мои правила игры и через них стал чувствовать мою сущность.
Я слушал её и улыбался, и был счастлив.
— Малыш, приходи в себя. Мне пора, — Дана поцеловала меня в губы.
Я держал её за руку, не желая расставаться.
— Отпусти, так надо.
С неохотой я разжал пальцы и Дана, мягко ступая, вышла из святилища.
Мысли покинули меня. Чувства растворились в пространстве. Её голос продолжал звучать где-то глубоко во мне. В конце концов я остался наедине со своими мыслями и, в большей степени, со своими радужными эмоциями. Так сидя и уснул.
* * *
— А теперь, Малыш, встань и прислонись спиной к столбу, — услышал я голос Рады.
Я открыл глаза. Она смотрела на меня и улыбалась.
— Сейчас ты испытаешь на себе силу кольца.
Я чувствовал, что в комнату заходят. Она заполнялась людьми, как банка заполняется водой. Но я не смотрел, а ощущал это своим телом.
— Здесь все семь вест, — произнесла Рада, — попробуй воспринять нас как единое целое, как кольцо.
Без слов Рады я уже воспринимал их как некий цельный, нераздельный организм. Удивительно, что на тот момент я и не мог их воспринимать по отдельности, если бы даже и захотел.
Весты, взявшись за руки, стали ходить вокруг меня, но я продолжал не видеть их. Было чувство вращения некой силы. Вращение становилось всё более стремительным, и тут я почувствовал вокруг себя сформировавшее кольцо. И как только это произошло, я перестал и себя воспринимать как человека. Я был шаром, живым, пульсирующим. Кольцо бешено вращалось, от него исходили импульсы энергии, словно молнии, они врывались в меня. Я чувствовал, как приподнимаюсь над полом и зависаю в воздухе. В этот момент от кольца в мою сторону отделилась волна. Она не спеша, нагнетающие сужалась и, коснувшись меня, сотрясла всё моё существо. Вращение кольца стало замедляться. Я мягко опустился на пол.
Весты словно вода вытекли из комнаты, оставив меня в одиночестве.
Я не хотел никуда уходить, здесь было моё место. Я сел, прижавшись к ставшему уже родным столбу и без всяких мыслей отдался волне наслаждения, накрывшей меня.
© Леснич Велесов Все права защищены