Смисълът на живота придава онова, което му липсва.
Лао Дзъ

        Какво е човечността за нас? Качество, което вече рядко се среща или нещо друго? Дали то е предимство? Хората са толкова забързани и не им остава време да спрат динамиката, която сами създават, и да се запитат какво всъщност представлява тяхното съществуване.    
          Човечността не се среща често у хората. Тя е като скъпоценен камък обаче – намериш ли го – ставаш несъизмеримо богат. Сред милионите призрачни силуети, бродещи по сивите улици на сивия град, тя излъчва незаменимите нюанси на доброта, милосърдие и истинска справедливост.    
          Много се огорчавам, когато наблюдавам отминаващите хора с мрачни лица и измъчени очи, които сякаш крещят с наистово мълчание. Тази им тяхна болезнена тъга сякаш разказва колко много несправедливост се е стоварила на плещите им, но няма с кого да споделят и не защото няма да ги чуе някой, а защото почти никой не е готов да ги послуша и да им помогне. Това е една античовечност, която няма как да съществува заедно със своята противоположност. Очите на минувачите си остават все така мълчаливо крещящи за глухите. Но винаги има начин да се стигне до хармоничен щастлив край, дори и в най-лошата ситуация.      
          Причината за това неразбирателство е, че никой от двата свята не може да стигне до другия. Минувачите са неми, а тези, които биха могли да ги чуят – глухи. Неми, защото задушаващите окови на нерадостната им съдба шептят проклинащо, че никога не ще споделят болката, която като скръбна пелерина е обвила ранените им души. Глухи, защото кой би избрал да чуе ужасните стенания на душите на немите? Не, така е по-лесно. По-лесно е да гледаш тялото на едно създание, отколкото да чуеш пронизващия звук на нещастието и покрусата, струящи от съзнанието му.
          Знаете ли кога ще зърнем човечността? Когато хората от единия свят научат езика на тези от другия. Когато немите намерят правилните и точни слова – словата, които да опишат по неописуем начин проклятието, което е тегнело до този момент върху тях. Когато глухите се научат да слушат терзанията на измъчените души – тогава дори ще могат и да им помогнат. Чак тогава ние ще можем да се насладим на тази възторжена симфония, на този, предсказващ неизбежната гибел на античовечността, реквием. Тогава съм убедена, че както и аз, така и „глухо-немите“ ще се усмихнем и ще въведем началото на едно ново просветлено и изпълнено с животопретворяващ смисъл съществуване. Такова същестуване, което ще бъде огледало на нашия творчески път. Пътят, през който ние търсим Истината, Невидимито и Човечността – цел, която е скрита зад останалите.      
          Човечността – незаменимата ръка на нашия добросъвестен свят. Тя – нашият ангел пазител и хранител, който ще ни изведе от мрачните дебри на незнанието и ще ни поведе към райските двери на Сътворението. Единствено тя е ключът за тях. Аз открих ключа, ами вие?