Plevel (Силвия Илиева) 23 ноември 2018 г., 22:08 ч.  

Огняна - 4 ( Реми) 

95 9 14

  

 

 

        Магазинът се намираше на оживена улица на центъра, до него имаше още един също хранителен. Водеше се ожесточена конкуренция между тях и, както понякога две хиени не могат да си поделят кокала, така и двамата собственици не можеха да си поделят печалбата.

 

   В края на декември, през една студена вечер около 7ч, Горица излезе както обикновено пред хранителния магазин, за да измете. Усети студенината да влиза през шията ѝ и побърза да си закопчее елека. Загледа се във вятъра. Той размяташе есенните листа покрай краката смесваше ги с хартии и боклуци, завихряше ги в черен кръг, и сякаш в кръга се беше смесило нещо нечисто и зло. Потръпна от тази мисъл, побърза да я изгони, замахвайки силно с метлата по пясъка върху напуканите плочки и си спомни за подаръка на Дани. Беше видяла червения пуловер на витрината след като взе един от изпитите си предния ден. Пуловерът беше мек и хубав и на мига реши, че трябва да намери начин да му го купи. Чудеше се дали ще му хареса, когато дойде. Оставаха още три дни до петък. Дали изобщо ще се стигне до пуловера, или ако той забележи студ в очите й… Как ще се преструва? Звучеше ѝ предателски. Може би трябва да бъде честна с него и да му каже, това което каза и на Огняна, макар че на нея каза само част от истината. Само запознанството, само реакцията. Но не каза, че това е реакция и от предишни събития. Тя не биваше да знае подробности, кой знае какво щеше да ѝ хрумне, след заека в тавата.

 Представи си как Дани върви към нея – чист, озарен, отваря ръце… Но как ще му каже, че е мислила много, и… изведнъж е изтрезняла от любов. Не! Не би го направила. Сигурно има по-добър начин. Беше плувнала в пот, искаше да мете, да мете, да измете цялата улица и целия град и всичко да светне от чистота, мръсотията да се изпари, хората да запеят от радост и с Дани да се разхождат между тях. Лампите от магазина осветяваха различни участъци от лицето ѝ. То изглеждаше бледо и потънало сред разпилян пъзел. Беше объркана, в главата ѝ се въртяха различни мисли, една от които бе, че не трябва да действа импулсивно. Винаги го правеше, сега трябва да мисли, от това зависеше щастието им. Струваше ѝ се, че стъпва по протрито тънко въже, което всеки момент можеше да се скъса. От друга страна не можеше да си представи живота без него, очите му, силата на топлината, на нежността, имаше чувството, че се е открила в същността му, че тя цялата е станала той. Но какво бъдеще можеха да имат? „Тя ще те зареже, Дани, сигурно ще си намери някой на нейната възраст“ – беше му казала сестра му . Сестрата на Дани – Диана, за която Горица не искаше да разказва на Огняна, не беше обикновена. Напротив, беше фатално красива госпожица на 38г. Фатална предимно за себе си. Тя изпадаше в истерии, гонеха я различни паранои и се лекуваше с ракия и срещи с мъже от обяви. Една от параноите обаче се оказа Горица. Тя естествено беше зле настроена към всички приятелки на брат си, но от последната сякаш изпита особена заплаха. Горица поздрави двамата мъже – приятели на шефът ѝ. Те влязоха в магазина, а тя продължи да размахва метлата по листата. Вдигна се прах и притвори очи. Ето ги и тримата седят около масата. – Горица, Дани и Диана, тъкмо ще вечерят, свещите горят. Говорят си. Горица казва нещо и в следващия момент вижда вдигната ръка към нея – замахва да я удари. Дани се изправя, или пък не се изправя, не помни, но знае, че удара беше за нея. После серия от хаотични удари по него, помни гласът на сестра му – отчаян, пискащ, помни скъсаната му риза, изплашеното му лице, стрелкат се в главата ѝ обиди като откос от картечница. Последния попада в слепоочието ѝ. Предател!

- Какво ти става, спри, спри, сестра ми!

- Не ме бутай! Тя ми каза, да го духам! Не я ли чу?

- Ти си луда! Нищо такова не е казала.

- Каза го! Не я защитавай!

Начервената ѝ уста се отваря бързо. Хвърчи слюнка примесена с бяс. Кафявите й очи със слепена спирала пронизват Горица като две остриета, потичат жилки кръв в тях. Горица изпита страх, изпита го пак и пак, докато се беше навела и вятъра сушеше по лицето ѝ. И после пак я видя. Диана обезсилена в прегръдката на Дани. Плаче и изведнъж се хвърля към Горица. Вкопчва я в прегръдка. Горица не иска тази прегръдка, не иска да стои повече нито да гледа, нито да слуша. Но стои като препарирана, защото той е там, намерила го е, не иска да пусне, а е страх, че ще го загуби, ако си тръгне сега.

- Обичам те, момиченце, не знаеш колко те обичам! – хлипа жената и сълзите ѝ се стичат на сиви вадички. – Ще ми простиш, нали? – гледа я с огромните си красиви очи с разтекъл се грим. - Кажи, че ми прощаваш, моля те, не мълчи!

- Не знам какво да кажа. – отекват думите й. – Не знам… - Горица поглежда скрито към Дани. Той е седнал на стола пред отрупаната с храна маса и като от срам е закрил лицето си с ръце. Той не ѝ помага, на него също никой не му дава отговори.

- Вярваш ли ми, кажи ми, че ми вярваш, моля те. – мести поглед към красивото женско лице пред себе си, очите на сестрата стават по-големи, с бадемовидна форма. Горица си мисли, че всички правят грешки. Не е кой знае какво, ще забрави и това ще мине, нали...

Сега не мислеше така. Имаше време да изтрезнее, имаше разстоянието, за да види всичко отстрани. Видя го – недоумяващ, нерешителен, унизен, зависим, вдигащ рамене, объркан, различен, слаб. Не го беше виждала такъв, но видя и себе си как се отдръпва. Не се хареса. А другите я одобряваха. Особено колегите на Огняна. Приемаха я дружелюбно, шегуваха се с нея, когато играеха карти, канеха я на танц и я намираха за весела и добра компания. Тя беше талантлива най-вече в спонтанността си, в глупавия си вид и нямаше и най-малка представа какво може да ѝ донесе това. Не постъпи импулсивно и след другите скандали. Сега смяташе, че трябваше да си тръгне завинаги и нямаше да има следващи сцени и истерии. Беше изрекла прошката без да осъзнава, че това проявление на алкохола ще се повтори под една или друга форма, ще ръмжи, ще съска, ще драска подмолно, ще удря под масата, но никога няма да се успокои. Тя преглътна спомените, събра боклука и го хвърли в кофата. Трудно ѝ беше дори само да си спомня, заболя я, но се налагаше. Влезе в магазина. Още половин час и работния ден щеше да свърши за нея. Само трябваше да почисти и вътре, а на другата сутрин беше обещала да отвори по-рано заведението.

- Горице, сипи на двамата Пешовци, да се стоплят. – повдигна се от стола си плешив, мургав и трътлест около 40 годишен мъж. Върху лицето му беше изписана хитрост, примесена с оживено самодоволство.

До него около масата седяха още двама мъже на сходна възраст , които току-що бяха дошли и още не си бяха свалили якетата и шапките. На ниската дървена и кръгла масичка имаше шахматна дъска с наредени фигури и пепелник. Мъжете си подхвърляха шеговити закани за играта от миналата вечер, смееха се развеселени и пушеха.

- Бял или червен? – попита магазинерката, обръщайки се към плешивия, мургав и трътлест мъж, който беше и собственик на магазина.

- Бял, осемнайсет годишен. Ха- ха -ха. – разсмя се той и намигна на по-дебелия Пешо.

- Заповядайте. – Момичето постави след малко, пълните пластмасови чаши на масата, правейки се че не е чула последното. Получи похотлив поглед от трътлестия. Тя го избягваше със старанието на котката, която избягва кучето. Наричаше го чичо Тошо, макар че беше на около четиридесет години. Тайно го презираше, заради умилението, с което я гледаше, заради методите му да се домогне до тялото ѝ, но най вече го презираше, за това че не приемаше със сериозност думите ѝ, че ѝ е неприятен.

Играеха двамата му приятели, а собственикът подвикваше до тях и се смееше.

- Пепи, ако знаеш какво мезе съм купил! Лелеее, ах, леле ! – триеше ръце и въртеше очички към витрината с колбасите, ставаше и показваше високо висящи на въже късове месо:

- Знаете ли какво е това? А? А? – вдигаше вежди над омазненото си лице, а другите двама се смееха – Трътки, пушени трътки, батьовци. Ядеш и ревеш. Ха – ха – ха!

Клиенти вече почти не влизаха, оставаха 15 минути. Горица беше в склада на магазина, чуваше възгласите и се готвеше да мие магазина. Пред тоалетната имаше мивка и кофа с парцал. Взе ги от земята и изведнъж усети две ръце да я хващат за кръста. Подскочи, обърна се рязко и извика. Пред лицето ѝ – висок почти колкото нея стоеше чичо ѝ Тошо със светнали очи и ехидна усмивка.

- Спокойно, спокойно, гълъбче! Тихо. – сложи пръст на устните ѝ. – Нищо няма да ти направя.

Горица пламна от срам.

- Дръпни се. – каза през зъби, но очевидно не достатъчно категорично, за да му въздейства.

Той заговори и тогава, като че ли тя видя как нещо мазно започна да излиза от устата му, а в очите му развеселен затанцува пелина. Тя се опита да го избута, да премине покрай него, но от двете страни се издигаха рафтове с наредени стоки. Стори ѝ се, че бута хипопотам.

- Пусни ме, или ще се развикам! – повиши тон, цялата почервеняла, с разрошена коса, а очите ѝ го гледаха налудничаво. Усещаше горчивият му дъх на цигари и пелин на милиметри, чуваше как другите двама местят фигурите по дъската и говорят, а пред нея нямаше път, нямаше пролука, през която да се измуши.

- Ще те пусна злато, спокойно, изплаших ли те? – омекна гласът му, а ръката му пипаше косата ѝ. Чудеше се какво толкова лошо е направил. Не се беше чувствал така бодър скоро. – Не исках да те плаша. – добави и плъзна ръце под елека ѝ.

- Не съм се изплашила, не ме наричай така, просто си махни ръцете мен. – издърпа ръката му от кръста си.

- Добре, само за една минута, моля те, знам че насила хубост не става, нищо няма да направя без ти да го искаш, само… – дишаше тежко, залепи устни до кожата ѝ . Тя не се усети как извика до ухото му.

- Пешооо! – на мига Тошо я отблъсна от себе си и се натика в тоалетната.

- Какво, защо викаш? – подаде се бързо по-високият Пешо. Беше благороден човек с две дъщери тийнейджърки. Трудно ѝ беше да го каже, изпитваше срам от себе си, но инстинктивно нещо ѝ подсказваше, че трябва да бяга. Оправи разрошената си коса и каза:

- Мисля, че току що видях плъх.

- Плъх ли? Къде е Тошо? – огледа се високият.

- В тоалетната. – посочи зад гърба си  Горица. Тя остави бързо кофата с парцала и с бързи крачки пренареди пъзела в главата си, докато двамата мъже бяха в склада. Спомни си веднага недоверието в думите на Огняна.

- Не може да си до кацата с мед и да не си гребнеш, просто не може.

"Сега... сега" – бързаше тя, докато наум повтаряше думите в тетрадката: „ Не кради! Не кради! Не кради!“ Неусетно стигна до касата, отвори я рязко и с треперещи ръце си наброи заплата – точно толкова колкото получаваше новата ѝ колежка, или двойно колкото Горица.

Залегна, под кантара, за да не я види дебелия Пешо и ги натика в джоба на дънките си.

В този момент двамата мъже излязоха от склада. Тошо беше натъкмил на лицето си изкуствена хладна гримаса, мина през момичето като зъл вятър, а Пешо вървеше след него и му обясняваше как се убива плъх.

- Купи отровата бе човек, тия ще ти направят някоя поразия, да знаеш. – вдигна ръка високия Пешо.

- Ще купя, ще купя кажете сега кой победи?

- Никой. Играта е реми. – Плесна с ръце дебелият.

- Тогава ви почвам. – отбеляза Тошо и седна срещу високия. – Давай, аз съм с черните ха -ха-ха.

- Стига бе човек, знаеш че падаш с черните.

    Горица вече ги чуваше приглушено. Изчака стрелката да застане на осем часа и си тръгна тихо. Повървя малко, а после се затича към стоянката с таксита и се качи на първото. В джоба ѝ се подвизаваха 400лв. Вече имаше пари да купи подарък за Дани. Оставаха три дни до неговото идване.

  Трябваше да му каже, това което каза на Огняна, но дали беше истина. Вече не знаеше. Имаше нужда да поспи, да посънува. Записваше сънищата си. Тълкуваше ги. Търсеше знаци, числа, решения, общи знаменатели, но знаеше че каквото и да сочат те, ако импулса на сърцето се прояви с появата на Дани, страховете  ѝ щяха да се превърнат в дим.

 

 

© Силвия Илиева Всички права запазени

Коментари:

Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Plevel (Силвия Илиева) Благодаря ти, Доче! Зарадва ме, винаги ме усмихваш. Мисля, че няма да има продължение.
    Благодаря на всички, за подкрепата!

    Весели празници!
  • Довереница (Дочка Василева) "Беше плувнала в пот, искаше да мете, да мете, да измете цялата улица и целия град и всичко да светне от чистота, мръсотията да се изпари, хората да запеят от радост и с Дани да се разхождат между тях."

    Разходих се между тъмното и светлото, между сивото и цветното, романтиката и грубостта на ежедневието в полето на вечната борба между доброто и злото. И чакам продължението.
  • voda (Елица Ангелова) Извинявай за грешките, Силвия, ще редактирам.
  • Plevel (Силвия Илиева) Възхита за Вас, приятели! Благодаря много!
  • генек (Георги Коновски) Хареса ми... Натам?
  • Ranrozar (Стойчо Станев) След прочитането на тази част ми е доста напрегнато!
    Това от самосебе си показва, че умееш да увличаш читателя с разказаното!
    Чакам с интерес продължението!
  • voda (Елица Ангелова) С възхита и почитания!
  • Plevel (Силвия Илиева) Светле, Гавраил, благодаря от сърце! Благодаря за любими.
    Иржи, не знам какво да кажа. Не я определям за особено силна, изобщо като цяло напоследък не си харесвам писането, разпиляно е. Опитвам се да бъда обективна със себе си, няма да се оправдавам, но нещо не е както на мен ми се иска да бъде. Да, мечтая си за време. И за временна изолация. Хубаво звучи . Благодаря ти за подкрепата и прекрасните думи!
    Сърдечни поздрави на всички и още веднъж - Благодаря!
  • Иржи (Ирина Филипова) Няма по-силни и по-слаби части!Всички са мнооооого добри,Силве!Заплиташ,заплиташ интригата,а ние я глътнем веднага....И чакаме следващата!Мисля,да си вземеш отпуск и да нащракаш повече части....Макар,че прозаиците стават все повече и повече и отнема много време да се изчетат всички на часА!Поздравлявам те за удоволствието!
  • Gavrail45 (Гавраил Йосифов) Винаги интригуващо.Чакам развитието.
    Поздрав от мен!
  • линасветлана (Лина - Светлана) Силве, Поздравления за тази част и очаквам продължението
  • Plevel (Силвия Илиева) Благодаря, Лия и Марианче за милите коментари, радвате ме от сърце. Благодаря на хората, които поставиха в любими и на тези, които следят.
    Уютни почивни дни и много споделени усмивки Ви желая!
  • LiaNik (Илияна К.) В тази част дарбата ти да си детайлна в неща, които карат читателя да се пренася в точния абзац сред действията на героите, се е разразила със силата на ураган.Всяко листо, което издуха вятъра, всяка негова игра срещу замитащата метла на героинята ги почувствах силно. Аз бях всичко това и не бях. Силна метафора на ума и чувствата на героинята, преплели се в една сива , заплашителна реалност и в едно изпълнено с ветровити мисли съзнание.
    Силна и стихийно отнасяща те история, която те дърпа да четеш и четеш и се питаш: Това прочетох ли го? Връщаш се отново и след поредното четене си казваш: Почувствах го!
  • brinne (Мариана Бусарова) Страхотна част. Много ми беше интересно и чакам следващата.

© 2003-2018, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.