Няколко думи...

Завист, омраза, алчност, жажда за излишни, но лъскави неща... – всичките тези груби прегради някъде вътре в нас, препречили пътя ни към чистото съзнание. А то, заклещено отзад, чака шанса си.

Успеем ли да срутим преградите, то с лекота ще ни отвори вратите, през които уж всеки ден минаваме, а все гледаме да не докоснем лепкавия прах по тях. Живеем в робско време, заключили сме душите си. Затисната от телата ни и от неистовите ни материални желания, душата ни лежи на дъното като осъдена. А ние търсим спасението, изкушени от идеята, че сме сами във Вселената. Защото всичко невидимо вещае опасност: предпочитаме да загърбим съмненията и да се втурнем в пъстрата, забавна, лекомислена, безнадеждно материална суета. Възхитени сме от крещящата възможност да бъдем забелязани чрез безполезните си дрънкулки, докосвайки капката слава, загубена в безкрая. Явно е къде по-примамливо да потънем с глупав плясък в този безкрай, отколкото просто да го докоснем тихо и да оставим там две следи.

Първата фатална крачка е направена още в мига, в който се покрием в скъпи кожи, за да заличим следите на времето от телата си, и зачеркнем съвестта си като лош навик. Смазваме я под тежестта на лукса и триумфираме като победители. Бедата съвсем не е в това, че искаме да притежаваме нещо си, а в неистовите емоции, които изразходваме по този повод. Впечатлението, което ще направим с тях, е по-важно от самото им приложение, защото с тях сме неотразими. Че и децата си подтикваме към някакво облагодетелстване за сметка на някои наши уроци по морал в момент на умопомрачение: "Направи го, после цял живот ще си щракаш с пръсти!" В дни, когато имунната система на нашия морал е на изкуствено дишане, неизбежно стигаме до така желаното "щракане с пръсти".

Обезверихме се в опитите си да накараме околните да бъдат по-добри и по-честни с нас. И в безсилието си, като че ли намерихме спасителен остров за постъпките си: добротата се превърна в остър пристъп на шизофрения в нетрезво състояние. И как да повярваме на ближния, че ще е лоялен към нас, а току-що е продал без уговорки самия себе си?!

За да угодим на телата си и да ги задоволим, непременно трябва да прекараме през калта душата си. И станахме красавци без никаква хигиена. Наличието на функционираща съвест стана непосилно бреме за простосмъртния. Логиката гласи: "Защо е необходимо да плащаш за нея всеки ден, при положение че я използваш толкова рядко, и след като констатираш наличието й при свършен факт?"

Обезобразеното лице на несправедливостта е все по-близо до нас – даже вече не си слага и маската. А ние с неадекватното си бездействие просто подхранваме нейното самолюбие. Може би в момента тя е далече от теб, но когато един ден почука на вратата ти, ще се окажеш напълно неподготвен. Което ще е плод на нашите амортизирани взаимоотношения, превръщащи в лед и личните ни усещания за почтеност. А понечим ли пък да забравим за отровата в нас – вярвайки, заслепени от алчност, че тя ще е далеч от нашето охолство – не забравяме ли, че кръговратът един ден обезателно ще ни запрати във вонящата яма, която сами си дълбаем сега?

Живеем във време, в което границата между убиеца и самоубиеца почти не съществува. Стоим пред дилемата на съществуването си уморени и подтиснати. Вече сме вложили и последните си сили, за да държим очите си широко отворени с вярата, че в това е шансът да зърнем отговора сред купищата разлагаща се материя... Какво ще загубим, ако за миг повярваме, че отговорът наистина е близо, но за да го докоснем трябва просто да затворим очи...

Може би...

Авторът