Съжалявам, че се родих. Не можеш да си представиш, приятелко, колко много съжалявам. Колко думи неизказани има в мен, колко болка .. Но на кого? Кой ще е този, който ще изслуша всичката моя мъка и ще вникне дълбоко в мен, без да поклаща глава състрадателно.. правейки се, че разбира? Как, кажи ми, да намеря себе си? Онези малки късчета, които някой ми открадна? Как да ги събера.. как да стана отново цяла и завършена?
 И последната надеждна сламка, отнесе морето .. Само тишината ми остана.. и нощта. Толкова ли е трудно да живеш? Защо така и не се научих? Пропилях себе си.. само жалките, повредени останки, съществуват вместо мен, разлагайки се ден след ден, минута след минута .. Исках само щастие. А получих болка. Ние не сме родени, не сме достойни, за да знаем, приятелко.. ние сме просто хора. Грешка на природата. Или просто нищо ..
Може би в друг живот, в друго време, ще намеря търсеното?
Мечти.. нас хората само за това ни бива.