Миналата седмица  окръжният съд в Плевен постанови присъдите за трагичния инцидент с изгорелия преди две години влак. Това беше една дълго и както се оказа, напразно чакана справедливост. Ако човек си зададе елементарните въпроси - двамата осъдени ли са предизвикали пожара и въобще имат ли нещо общо с причините за него, лесно може и да си отговори на въпроса виновни ли са и доколко.  Кондукторът и ръководителят на влака бяха обвинени в немарливост, така, сякаш  вагоните не са  40-годишни  и пожарът е нещо обичайно с абсолютно регламентирани действия, които те не са изпълнили, без да се отчита паниката, на която е подвластен всеки смъртен и времето, за което  се е разиграла трагедията. А то е било  няколко минути, в които единият е успял да спре влака, а другият да отключи каквото може и да  вземе пожарогасител от съседния вагон. Кондукторът, разбира се, не е виновен, че във влака има неизправен пожарогасител, който при това няма и как да се провери. Тези вагони са били потенциални подвижни гробници  и затова са били извадени от употреба. Отново ги въвел в експлоатация бившият министър Николай Василев, след като бракувал  по-нови от тях, макар и също остарели вагони, които продал на турски бизнесмени. Това за пръв път чух  от Емил Кошлуков в телевизионно предаване и тогава си помислих, че най-после от Ники Василев, Симеон Сакскобурготски, Милен Велчев, Доган и другите от тази крадлива компания  ще се потърси отговорност. Но този факт беше подминат, въпреки многото  експертизи. Вместо това, по познатата формула – разделяй и владей,  бяха противопоставени близките на загиналите, на шафнера и жената, управлявала влака.  Мислех, че засегнатите, въпреки мъката си или тъкмо поради нея, ще поискат да стигнат до истината,  но те обявиха за убийци двете изкупителни жертви, които нямат вина за условията, в които са работели. И този път правосъдието отсъстваше, няма го и  тъй нареченото ни гражданско общество,  което продължава да пътува безропотно в старите вагони, докато  системно го ограбва собствената му държава, отвличат и избиват децата му или побеснели кучета по улицата ги хапят и разкъсват.  Най-многобройният протест на това общество се оказа  този за осакатеното куче - единствената му по-съществена реакция и то по несъществен повод! Не че не трябва да се осъжда агресията във всичките ù форми, но все пак човешкият живот трябва да е с по-висока цена от кучешкия, защото той е най-голямата ни ценност или не е така?