Времето, прекарано в приятна компания минава бързо, а когато е наистина малко, сякаш лети...

 Конкретният случай не е изключение, все по-рядко се виждаме, а все повече неща имаме да си кажем с тази, някога само твоя компания, но не мина много време и се превърна в по-приятна за мен, отколкото за теб.

Бях забравил забавата от подготовката по случай заминаването. Аз, както винаги, върша това, което трябва да се свърши, ти си мяташ празни погледи или водиш без смислени разговори по телeфона, а когато всичко е готово... ще си подам ръката за бакшиш и ще се усмихна широко.

Опитите ми да си намеря диска с второкласната фолк фурия се оказва напразен, някой се е погрижил той вече да се рециклира, при това - по естествен начин. Заминаването е неприятно, споделям, че винаги ми е било гадно като съм си тръгвал от тук и ако някога е имало конкретна причина в случая и без такава се чувствам така, но се оказва, че само на мен ми е така. Ти си радостна и ми обясняваш, че приятелството е като една връзка, в която ако един от участниците полага повече, под каквато и да е форма, се губи същността на всичко... но в една връзка винаги единият дава повече, допълвам аз, смееш се и завършваш... аз давам повече.

 Позвънява отново телефонът и пак разговори - различни от мерки и начини за намаляване на бедността в третия свят, явно имаш други приоритети... Е, това е времето и през моята глава да преминат разни мисли, предстоящи събития и решения, които трябва да се вземат за бъдещето. Само как звучи бъдеще, може ли да има такова с това неясно минало, се питам аз, като конкретният пример седи до мен и си говори по телефона...

Прекъсваш задълбочените ми мисли с една голяма усмивка и малко умни думи... знаеш ли какво, чак сега разбрах една твоя любима мисъл:

 „Уважавам те като мой брат, като член на семейството, но същевременно не забравяй... че не си от семейството.’’