Антарес

                                                     АНТАРЕС

                           (Една от най-ярките звезди на нощното небе)

        Дълбоко в дебрите на космическата празнота, гореше една огромна, мрачна звезда. Пламтяща, разкъсвана от титанични сили, пулсиращи дълбоко в нея. Мрачното ù ядро - черна паст, бавно поглъщаше светлината от нея, но величественият гигант сияеше, неспирайки да се бори с мрака, загнездил се дълбоко в недрата ù, опитвайки се да продължи да гори, да не изгасне от вътрешния натиск на имплозията, силата, водеща я към нейната гибел. Звездата гореше с ледено студения си пламък, сияейки гордо в безчувствения космос.

Кой се интересуваше от една звезда?

Кой се интересуваше дали тази звезда тлее, гори, или ще избухне?

        Вселената продължаваше своя път, следвайки сложните и дълбоки закони, които я ръководеха. Звезди се раждаха, други избухваха, трети биваха поглъщани от черните дупки. Неизбежен край грозеше всички... Но нажеженото огнено кълбо, продължаваше да се бори за всяка искрица светлина, с която можеше да дари безчувствената вселена. За всяка искрица надежда и щастие, която можеше да предостави на всепоглъщащатата чернота, на безбрежния мрак. Сияеше, макар това сияние да я лишаваше по малко от нейната сила, да я омаломощаваше бавно, но сигурно... Хабеше лъч по лъч своята енергия, за да дарява световете със светлина, въпреки наближаващата опасност! Жертваше себе си в името на Космоса! А мрака в нея не спираше да расте, ядрото ù смучеше все повече и по-яростно от животворните й блясъци.

Звездата, тази огромна сфера от светлина и мрак, бавно се смаляваше и гаснеше под непреодолимия товар на тъмнината, обгърнала я  вече плътно. Тя с радост жертваше последните си запаси от светлина, подарявайки себе си на безмерното. И... в един миг последният лъч в нея замря, енергията ù се изтощи, сви се, смали се, плътността ù нарастна, докато ..

Експлозия!

Края ù!

Нейната гибел...

Когато нямаше с какво друго да освети вселената, когато не остана и искрица в нея - пожертва себе си! Избухна в свръх-нова! Остана ярка и ослепителна в красотата на своята смърт! Всепроникваща заря окраси космоса. Кратък проблясък в безбрежния поток на времето. Нейно Величество огрея космоса, разгласяйки и приветствайки мига на своето унищожение... И когато блясъкът замря, когато светлината загасна... остана само тъмата. Мракът, остатъкът от някогашната светлина остана, за да започне да поглъща лакомо всичко около себе си, засмуквайки с неумолима жажда околни звезди, планети, метеорити и всичко до което можеше да се докосне всепоглъщащият мрак. Звездите затанцуваха танца на смъртта и със спираловидни траектории се доближаваха до неизбежния край.

Космосът засия! Засия от красотата на смъртта на милиардите звезди, засмукани от останалото от Нея! Тази, която някога бе една от най-ярките сред тях! Бавно и без страх доближаваха края на съществуванието си. Този прекрасен танц от светлина и смърт озаряваше и окрасяваше с краски на видение вселената. Стотици, хиляди звезди попадаха в нежната прегръдка на смъртоносната утроба на тъмнината. Биваха поглъщани от някогашната звезда, утолявайки ненаситния ù апетит за светлина. Защото всяко нещо иска това, което няма! Мракът иска светлина, а светлината търси мрак!

        Вселената неспирно пулсираше от яркия пламък на милярдите звезди и светове, погълнати от ненаситното ядро на мрака, което някога бе Величествен гигант. И всички те достигаха до своята финална точка - притискащата люлка на мрака. Биваха погълнати от това, което нямаха и това, което страстно желаеха.

И мрака погълна всичко...

И всичко бе тъма, а светлината бе спомен и легенда...

Без нея, мракът остана просто тъмнина.

И дълбоката нощ засънува сияние!

    Мракът бе погълнал всичко, за да остане Нищо!

И остана само нищото..

Но светлината не искаше да умре... Сиянието все още пробиваше през кората от тъмнина. Бледи, но устремени лъчове, настървено чупеха парче по парче обвивката си.

Тя беше безсилна да задържи светлината, след като нямаше какво друго да погълне. Не откриваше и в най-черните си доби начина, който можеше да спре силата ù.

И светлината лумна, разкъсвайки безпощадно мрака...  И избухна отново! Мракът бе разкъсан... разпръснат и разпилян, за да се потопи в нищото, където се бе родил… Светлината заля това, което преди бе нищо и се разпростря над това, което бе станало всичко!

    И мракът зае мястото, което не бе за светлина... Защото той живееше в сиянието ù и светлината съществуваше в мрака...