Тази вечер, някой друг, нещо друго те отмести от мястото твое на ортопедичния матрак. В прегръдките на Нещото, сред ласките на Нищото препусках с криле. Нанякъде. Пътят ли? Пътят е само посока. Накъде ни води, не знаем. Но защо да се питаме?! Не бива да знаем. Не бива, ако искаме да вдишваме, да ни опиват ухания от Рая – на цъфнали магнолии ароматът.

              – Вървиш или летиш? –  ме питаш?  –  Да, тази вечер, макар и към раменете ми някой да е пришил криле, вървя само. По Пътя. Спъвам се често в остри камъни, буйни реки без брод го препречват, преплувам ги сред прегръдката на ледени води. После… едвам се промъквам  през бодливи  храсти,  дращещи  бузите  ми.  Сред  гъста, тъмна, почти  проходима гора съм. И се питам: 

               – А сега накъде?!  Спри! – казвам си. – Този път, не е твоят път. Спри! Заслушай се в чуруликане, в крясък или в грачене на птици! Чуй пледоарията на бръмбара и жуженето на неуморима, ранобудна пчелица. Медът винаги сладни. Никога не горчи. Всеки звук е посока.  Огледай се за начало на нова просека - обрасла с млада трева – още  неотъпкана от нечии следи.

      Тъмно е, тихо е. Посядам  до близкия дънер! Докосвам с гръб грапавата кора на вековна история! И се заслушвам! Чувам шепота  грижовен, шепота гальовен на  времето, прииждащ от недрата, от душата на дървото. Дочувам почти ясно странно звучащо, неземно слово:

                 –  Стъпвай тихо, много тихо! Нека душата твоя, дъще,  да крачи  по кадифени пантофи с цвят блян по коридорите кръгли на времето. Върви, върви, Душа!  Премини по въжения мост, усукан от  мисъл и чувство! Върви към началото на времето! Прекосявай пространства кръгли, вписани безброй окръжности! Защо ги броиш? Прекрачвай ги само! Върви към точицата в сърцето на дървото! Нека не те плаши интерференцията, събудена от мисли рошави, намусени!

               –  Винаги ли има дъно? – ме питаш. 

              – Кое? Времето ли? Знам ли? Дъно? Начало или край? Коя наука изучава тези величини? Пък и сега не е време за наука, а за молитви. Пътят все пак трябва  да свърши!  Още имам сили…  Ето! Ето го Извора! Първоизточникът или, както ти обичаш да го наричаш, ето го Отца, в дрехи от пръст, от огън и вода изтъкани, с лъчи съшити, с копчета брилянти.

              –  Аз ли? Аз съм все още гола. Само по дреха евина. И боса.

      Толкова е светло!  Тишината натежава и звънти сребърно от радост, отрекла векове дирени смисли…  Тишината, каца тя на рамото ми, гъделичка ухото ми – пъстра, гальовна птица е. Тишината пълни шепите ми с неуловимото, изплъзващото се, мекото, пъстрото, яркото. И тече то, тече, тече… Неспирно тече. В него се вливам и аз. Ставаме Едно.

       Няма ме! Той/Тя/То и аз сме Едно. В сърцето на едно вековно дърво. Екстазът е завръщане -  към онова, което винаги  Е било. И ще Е.  Сред ухание на непрецъфтяващи никога магнолии. 

       А Самадхи ли? 

      Самадхи не е, не е нещо за постигане или добавяне към себе си.

       Samadhi