Както обикновено, рано сутринта беше време за закуска. Децата имаха голямо междучасие и отиваха в закусвалнята на училището, където ги чакаха заруменели закуски.

Най отпред на рафта се пъчеха милинките, после баничките, предвождани от своя председател г-н Баничко, а най-отзад кифлите, начело с елегантния г-н Кифличко, чийто тен бе наистина за завиждане.

Нетърпелив, г-н Кифличко пръв заговори:

- Здравейте, уважаеми г-н Баничко! Но защо сте толкова тъжен?

- Как защо? Нима не виждаш? Та моите другари намаляват с всяка минута! Тези лакоми деца не ще оставят нито един мой другар! Толкова са лакоми!

- Но какво говориш? Нима не знаеш, че нашата съдба е именно такава - да нахраним гладните?!

- И аз отначало се страхувах, но вече разбрах, че нашата задача е да бъдем  толкова вкусни, че нито една трошица да не бъде изхвърлена! По-добре е да бъдеш изяден, отколкото изхвърлен в кошчето! Бррр! Каква ужасна съдба!

- Да. Май си прав. По-добре наистина е да нахраниш едно гладно Дете. Вече не се страхувам! Благодаря ти, Кифличко!

След малко към рафта се приближи едно момиченце.

-         Върви при него - каза Кифличко - и помни, че вече изпълняваме мисията си!

Момиченцето поиска от продавачката точно господин Баничко и с усмивка си тръгна към училищния двор. Той беше щастлив, защотото знаеше, че мисията му на този свят е изпълнена.