Белите магии на баба

         Нея я няма до мен – цял океан ни дели. И като стане много тихо, чувам благия ѝ глас: „Ей, пакостници, къде се изпокрихте? Вие днес хляб няма ли да ядете!?”

         Така питаха селските хора от нейното поколение. Имаше на трапезата ястия всякакви, и наденички, и какви ли не изкушения, отгледани в селския двор, но тя винаги ни търсеше да ядем хляб. Не помня дали има молитва за наденичките, но помня, че има молитва за хляба. Преди да го разчупи вечер дядо, той казваше молитвата, а от баба знаех, че хлябът никога не се слага на масата с долната кора отгоре. Голям грях било. Чак сега, когато слушам колко бил вреден белият хляб и любимите ни тестени изделия, се замислям за белите магии на баба и тя се връща при мен по-бяла от всякога и ми подава филия, намазана с бяла свинска мас.

         Нейната ракла още пази като свято съкровище домотканото бяло платно, от което шиели ризите за празничната си премяна. Има и друго навито бяло платно. Като го развия, една след друга се подреждат неразрязани бели трапезни кърпи – месали. Точно с такива кърпи завиваха тестото да втасва, а след като се изпече хлябът, пак с такива кърпи го покриваха, коричката да му стане мека. И винаги го чакахме да си обиколи нивката, досущ като Кунето и Ваньо от онази вълшебна приказка на Ангел Каралийчев за Житената питка. Баба знаеше, че мъничкото житено зрънце е „Най-тежкото имане”, а не беше чела нито една от приказките на сладкодумния писател. Много се радваше, че децата от детската градина бяхме събрали цял сноп житни класове, останали след комбайната. Не, няма грешка! В моето село комбайната винаги е била в женски род!

         Ех, бабке, така и не ми е идвало наум да те попитам, като не си чела нищо и от Йордан Радичков, какви бяха онези послушни бели врабчета, които винаги долитаха при теб и ти казваха къде каква пакост сме сторили! И още се чудя това явление „пакост” защо са го измислили с „пак-„ да започва … Дядо все по нивите беше, цели ята врабци имаше около него, а твоите врабчета и за него послания носеха. Вечер, като си легнат всички уморени, ти му разказваше всичко, което трябва да си знае – нали е глава на семейството и всички него слушат. Но нито веднъж ти не му каза какви невероятни белѝ сме сътворили. Сега, когато точно зная, че и най-леките трусове могат да отслабят устоите на семейната крепост, проумявам, че ти в годините на моето бяло безгрижно детство беше цитаделата – най-укрепеното място. При всяка нова заплаха за крехката детска душевност – при теб се спасявахме! Ти беше вълшебницата, която пазеше живи въглените и топлината в семейното огнище и най-много внимаваше пожар да не стане.

         В твоята ракла беше и бялата кърпа, в която пазеше белите пари за черни дни. Там бяха и големите бели парички, от които слагаше за късмет в Коледната пита. Ти винаги знаеше къде да я сложиш парата, че на послушно дете да се падне за късмет! И за баницата с късметите по Нова година пак ти подреждаше всичко като по ноти, а на малчуганите все учене и дълъг път се падаше.

         Мила моя Бабичко, днес вървя по този дълъг път и ти ме чакаш по-бяла от всякога. Има една думичка – БЕЛИСИМА. Тя се е родила далеч от България, но със сигурност я знаят милиони деца по света. Нека да ти я подаря с много обич, защото ти ме научи, че човек може да стъпи върху Евангелието, за да достигне Хляба, но никога не трябва да стъпва върху Хляба, за да достигне Евангелието!