Къде си? Къде изчезнаха думите? И тях ли взе?! Не остави нищо да напомня на теб. Дали така е по-добре, не зная.А  и не месля, че ме интересува. Ти не се част от живота ми вече... Впрочем - някога бил ли си въобще?! Не, не ми отговарай. Нали ти казах, че вече не ме интерисува! Ти си извън съзнанието ми. Какво? Защо тогава толкова мисля за теб ли? Какво друго ми остава да правя?! Да плача за теб ли?Не си заслужава... просто не си заслужава! Е, какво правиш още тук? Не съм те канила и няма да го направя. Ти сам влезе в живота ми, излез сега така бързо. Давай, бягай надалече сякаш ще те убия или затворя някъде. Бягай, но помни - не се знае кога пътищата ни отново ще се пресекат. А тогава няма да бъда толкова състрадателна! Не драги - ще те оставя да стоиш в сянката на скучният ти и безсмислен живот. Защо се смееш? Не мислиш, че ще го направя ли?Грешиш... не, не - много грешиш. Човек греши, но единствено идиотите повтарят грешките си. Аз съм идиотка, знам и без да ми го казваш... И знам, че, когато и да дойдеш, винаги ще те посрещна с разтворени обятия. Но ти не бива да знаеш това. Не разваляй приказката - може краят да не е щастлив, но началото си заслужаваше всякакви битки. И заради това аз се борих достойно!
Тук си все още, нали? Да, знам, че на практика си само образ, създаден в сърцето ми, но те чувствам така истински! А и само така мога да ти кажа тези неща. Нали си отиде и с теб взе радостта, сърцето и... думите!