Бодлите в любовта       

                       С червените си изящни листенца привличаш погледа ми като магнит и озаряваш мечтите ми. Ти си като една прекрасна вълна със своя изящен миг докато не се разбиеш отново в скалите и след това бавно минаваш по пясъка и стигаш до босите ми крака. Мокрейки ги, ти оставяш една неусещана наслада у мен и усмивката ми бавно извира на лицето ми, търсейки с насълзени очи залязващото слънце. И сълзите падат като нещо вълшебно, като спомен за цялата тази красота и макар в душата ми да се крие празнина, знам че сълзите ми имат смисъл. Убождайки ме тихо и плахо с една от твоите бодлички на една бавно пронизана в мен любов, усещам красотата на омайващата роза, даваща ми болка, а вместо това израстваща една наивна сълза с цялата си изящност падаща по кожата ми и обричайки ме на тъга. Това си ти – спомени нанизани на крехкото усещане между горчивината на сутрешното кафе и сладостта на следобедния чай придружен от предишни картички и писма, забравени във времето!