Тази България сега е различна от онази, която е дала кирилицата на другите славянски народи, защото онази славната, миналата България се е стремяла да има своя азбука, своя книжовност, своя култура, в нейните храмове са рисувани български светци, нейната столица е била Преслав, била е толкова културна, че руснаците са я ограбвали от завист, не са крали пари, а книги, сборници на цар Симеон. 
  Хитлер искал да направи немски Лувър и немците и противниците им се избивали за картини, статуи и всякакви произведения на изкуството, културата се ценяла повече от човешкия живот, защото тя остава.

     Какво се случва със сегашната България, останало ли е изобщо нещо българско в нея? Ако един народ е обединен само от територията си, това не е народ, културата обединява. Нашето знаме се различава от руското само с един цвят, Освобождението е провъзгласено от цар немец, столицата на Франция е Париж, на Англия Лондон, но столицата на България е София, гръцка дума, символът на въпросната София е храм, изграден изцяло с български средства и кръстен на руски светец. Добре, че поне Народния театър се казва Иван Вазов, а  не Александър Пушкин или Уилиям Шекспир, но за сметка на това той е в австрийски архитектурен стил, най- високият връх на Балканите е на наша територия, но се казва Мусала, българската съвременна музика е несполучливо копие на американската, българските сериали също копират американските, българските автори не се четат и много от тях сменят имената си с чуждестранни псевдоними. Най-известния българин е Христо Стоичков и гимнастичките са известни, но това е спорт, а спортът се забравя, културата остава. Най-голямата възхвала на България в нашата литература е в стихотворение на Далчев, в което той пише:
…българин съм не заради твойта слава
и твойте подвизи и твойта бранна сила,
а зарад туй, че съм безсилен да забравя
за ослепелите бойци на Самуила. 

“страданието мен по-силно с теб ме свързва
и нашата любов в една съдба превръща.”

 Това е много тъжно стихотворение, това е трагично, това показва, че нашият народ се чувства наранен, онеправдан, ощетен от своята история, наша е все моралната победа, но независимо дали е героична или не, трагична или не, загубата си е загуба и независимо дали е честна или не, победата си е победа и няма какво да овъртаме и да се гордеем със загубата, това не е гордост, това е гняв, това е болка, това стихотворение не е възхвала, то е стон на един обезличен народ. Ние все изоставаме и наваксваме, трябва да измислим нещо ново, неповторимо, българско, защото само културата може да ни обедини, да ни накара да се почувстваме отново народ, дано някой ден спрем да се “гордеем” с дълбоките и неизличими рани от загубата и започнем да се гордеем с победата.