Всеки човек, преминал осъзнато през живота ни, оставя  своя характерна, уникална следа, спомен, който докато сме живи свързваме само с него и с никой друг. Може да е всичко - аромат на парфюм, цветя или някаква храна, жест, поглед, песен, място, конкретен момент и какво ли още не. Ето, да кажем аз. Чувам отнякъде песен на Металика и в съзнанието ми моментално изниква   човекът, който се появява винаги  щом чуя тяхна песен. Същото е и с морковите. Двете неща свързвам с първата ми голяма ученическа  любов. Някакви моментни изживявания се запечатват трайно в съзнанието ни и колкото и години да отминат, колкото и събития да ни се случат, споменът за конкретния човек остава свързан точно с това изживяване, точно с този момент или точно този аромат, дори и когато не сме се срещали  с него от десет или  двадесет години.

Една друга моя любов наблюдавах в състезание по плуване преди има-няма  двадесет години. Не съм го виждала от дълго време, но дори и в спортните репортажи,  ако се появи някой плувец, аз винаги се сещам за това момче. Следващият.. не си заслужава вниманието. Просто, след него, не обичам да минавам през спирката на "Плиска".

Тази приумица за ароматите, спомените и картините, съхранявани от съзнанието ни, важи не само за любовните приключения. Приятелите, те също жигосват душата ни. Някои от тях болезнено. Един от тях аз няма да срещна никога вече.Тя остави обаче най-силното усещане.. За нея душата ми е нарисувала картина от светлина. За нея има и цвят, и звук, и аромат..на ягоди .. през юни. Само най-близките на сърцето ни хора оставят такъв отпечатък в душата ни. Реалистичен, нещо като съвременното 3-4 или 5D пресъздаване. Баща ми и музиката от "Аризонска мечта", мирисът на неговите пържени картофи щом отваря вратата на стаята ми с думите "Ленич, хайде на вечеря..." Баба ми и сиропът от вишни, дядо ми и мартениците в последната ни среща. Другата ми баба и хрупкав сладкиш със сладко от шипки, дядо Любен и зелените клони, опрени в прозореца. Дъжд. И цвят. И той. Тогава и сега. Влакове, перони, гари. Студена супа от леща и сковани в лед калдъръми. Някаква китара. И преди, и сега. Ушите ме болят от музика. Коленичил за прошка в калта. Аз и голямата бяла рокля през май. Синеокият и пъстрооката събудиха нощта и родиха моя ден. Оттогава не спя. Само притварям очи, за да виждам по-добре светлината, притихвам, за да чувам любовта ти и вдишвам на големи глътки живот с аромат на смокини и слънце през август.