„Човек на име Уве“ разказва историята на едно на пръв поглед сърдито старче, озлобено от живота, което се дразни на всичко и всеки. Има остър език и използва думи, които могат да засегнат абсолютно всеки и бихме си казали, че Уве точно това цели и го постига с лекота. Груб, безцеремонен, все следващ правилата и стремящ се да се изолира от света, пълен с идиоти според него, в хода на книгата разбираме, че Уве не е това, което сме си помислили за него в началото. С всяка следваща страница от книгата вникваме в неговия образ и откриваме личност, която е трябвало да се пребори с много премеждия, приютила в себе си едно голямо сърце, което едвам се побира в гърдите му. Сърце, преливащо от любов по особен начин. Сърце готово да обикне и да помогне на всеки, въпреки неговият притежател да се бунтува на пръв поглед. Защото маската на сърдития и арогантен човек понякога може да крие една ранена душа, която крещи да бъде обичана.
Уве е човек на принципа, на ясно установения ред, на правилата. Научен е от малък да се бори в живота по честен начин. Да работи заради удоволствието от работата, а не защото очаква награда. Добре свършената работа е неговата награда. Научен е, че винаги трябва нещо да се прави и то да бъде полезно. Трябва да се работи без излишни приказки, методично и по правилата. За Уве всичко извън правилата трябва да се санкционира. На всички тези догми го е научил чрез личния си пример неговия баща, който цял живот се труди в железниците. Тежката физическа работа го е обучила на дисциплина и самоконтрол. Научила го е да постъпва правилно и всички тези уроци съвсем естествено са били попити от Уве. Той е имал за пример един достоен човек, който се е стремял никога да не разочарова, защото е искал да прилича на него. Ще видим, че за нашия герой да не разочароваш най-любимите си и да постъпваш така както знаеш, е те очакват, е особено важно.
Защо Уве е сърдит и недружелюбен на пръв поглед? Защо на лицето на този човек все не се изписва усмивка? Какво го държи в плен на лошото настроение? Много неща! Загубата на майка му в ранна възраст, загубата на баща му,докато той е 16 годишен младеж, загубата на работата му в железницата, защото е набеден в кражба, която не е извършил, загубата на дома, в който е бил роден и израснал, но най-вече загубата на неговата съпруга Соня – смисълът в неговия живот. Преди да загуби нея той губи своето неродено дете в нещастен случай, докато неговата любима е бременна. Нелеп инцидент лишава Уве от възможността да стане баща и приковава Соня до края на живота й в инвалидна количка. В последните години от живота си неговата любима се бори и с рак, а Уве прави всичко възможно, за да направи всеки нейн ден щастлив по неговия си начин.
Самотата превръща хората в злобни и неприветливи. Когато спреш да виждаш смисъла в живота, също ставаш неприветлив! Както и когато решиш, че няма заради кого да живееш повече. Отчаянието може да те тласне до пропастта и да ти се прииска да я прекрачиш. Имаш усещането, че след нея всичко ще е по-добро. Заради това Уве решава да не губи време, а да сложи край на живота си и да отиде при своята Соня, която го очаква. 59 годишният мъж решава, че не иска да живее. За него е имало истински живот, само докато Соня е била до него. Преди нея и след нея живот няма. Животът е тя. Уве не вярва, че на някого той би могъл да бъде потребен, но и той не иска никого в живота си. Е, ще трябва да остане разочарован, защото точно когато решава, че няма повече да живее, редица хора и събития ще се намесят, за да осуетят плановете му. И всичко това ще стане на фона на ежедневието и рутината, които той толкова много обича. Защото Уве може и да е човек на реда и правилата, но неговите съседи и кварталната котка не са.
Уве може би не е получил много от живота, но е получил достатъчно. Получил е любов и човек, с който да сподели тази любов. Създал е дом, за който да се грижи и който да му дава смисъл. Получил е работа, която го е карала да се чувства полезен. Получил е необходимото и е дал повече от достатъчно. Научил се е да пести думи и емоции и да инвестира в действия, които имат тежест. Защото когато обичаш нещо или някого, не му говориш за любов, а му я показваш ежедневно с действия и грижа.
Първото същество, което се загнездва в живота на Уве без той да иска, е котката Досада. Да, той я нарича така. Дори, познавайки Уве, бихме казали, че е бил много мил по отношение на името, което й дава, защото той би могъл да се справи и още по-добре в даването на имена и квалификации (все пак една от съседките му носи кодовото име Русия бурен). Котката може да е досадна, но не е бурен. Може да е капризна, но си има свои правила, в които е праволинейна, а Уве обича правилата. Може би заради това започва да я търпи, а в последствие и харесва, но без да си признава. Уве има реноме на сериозен човек и една котка не може да го развали … поне на пръв поглед. Ала това реноме ще бъде развенчано не само от котката Досада, а и от още няколко нейни „заговорници“.
А заговорниците са бременната чужденка Парване със съпруга й Патрик, който Уве смята за кръгъл идиот и техните дъщери, пълничкото съседче Джими, което е на 25 години и още двама съседи – двойката Анита и Руне. С Руне той има вражда от дълги години, която никой от двамата не помни защо е възникнала. Май са били намесени различия по отношение на автомобилите и организирането на „преврат“ срещу Уве, организиран от Руне. Към тази група ще се прибавят и една неотстъпчива журналистка, която иска интервю от нашия герой, след като спасява един човек на релсите от преминаващ влак и бившия вече приятел на Русия бурен. Доста добра и разнообразна компания за човек,отказал се да живее. Той не ги иска в живота си, бори се срещу тяхното присъствие и нахлуването им в неговото ежедневие, защото му пречат да извърши нещо, което те не подозират, да отнеме живота си. Цялата плеяда от случки с тези участници сякаш я забърква самата съдба, защото за Уве е още рано да си тръгне от този свят. Със сигурност и неговата Соня мисли така. Тя го чака и изобщо не мисли, че той закъснява. А пък знаем ли? Може би на Уве не му се е тръгвало наистина от този свят.
Защо ме докосна тази книга и смело мога да кажа, че промени моето сърце? Осъзнах, че да имаме в живота си хора като Уве е награда и благословия. Това са онези на пръв поглед малки хора, но с огромно значение, които правят света по-добър, защото можем да разчитаме на тях. Имащи дебела и костелива обвивка, но мека и любяща вътрешност. Хората, които помагат по адекватен начин, дори и да не те дарят с блага дума или с усмивка. Уве представлява онова поколение на честта и принципа, което взе да се изгубва във времето, защото правилата и принципите се промениха. Хората започнаха да робуват на меркантилното, а не на духовното. Уве блести със сияйна вътрешна красота, скрита под навъсената му физиономия. Той не считаше своя живот за важен на фона на добруването на хората от неговия квартал. И те го обикнаха точно такъв какъвто е, заради самия него, защото познаваха или се запознаха с неговата история. Надникнаха зад паравана и видяха истинския Уве.
Освен на Уве, аз обърнах внимание и на другите главни персонажи в книгата и ги заобичах също. Предполагам авторът е включил герои като чужденци, дебелаци, хора с нестандартна сексуална ориентация, хора с увреждания и т.н., за да покаже типажите, които по един или друг начин са отритнати от обществото и когато членовете на групата на отритнатите се обедини, те могат да правят това, в което са най-добри – да правят добро. Неудачниците в обществото, които по презумпция са неглижирани, могат да се окажат много по-ценни от хората с белите ризи, които Уве ненавижда и от хора като превзетия Рус бурен. Просто обществото вече е залято от всякакви бурени,които диктуват правилата. Създават сложната бюрокрация и си я следват, в която няма човечност и разбиране. А тези бурени оставят след себе си нови бурени.
Не бих искала да бъда на мястото на Уве, защото не зная дали бих издържала. Да понесеш игото на толкова много болка не е за всеки. Изисква се много сила и много мъжество. Да не преминеш през изпитанията на Уве си е истинско щастие, защото след всичките несправедливости, които изживява, той можеше да закоравее, както би се случило с много от нас. Съмнявам се, че бихме станали онова старче, което спасява човек от релсите, спасява своя „враг“ Руне от лапите на социалните, води многократно до болницата своите съседи, когато се нуждаят от това, приютява бездомна котка и изгонен от дома си младеж, както и ще се нахвърли срещу крадци в една тъмна зимна нощ. Затова казвам: не е лесно да си Уве. Хората като него са дар и Бог и Той няма да ги вземе при Себе Си, докато не свършат всичкото добро, което са длъжни да сторят. Да, накрая Уве разбира, че има на този свят още работа, която само той може да свърши, но Соня ще го разбере и изчака, защото би одобрила всичко, което съпругът й върши в нейно отсъствие.
Препоръчвам тази книга, защото Фредрик Бакман е написал истински шедьовър. Истински, защото историята е толкова човешка, че можем да я разпознаем и в своя живот. Всеки си има или е имал някой Уве, а ако няма, дано да срещне, защото Уве е ангел. Защото той наистина умира от голямото си сърце в медицински или в друг смисъл, колкото и парадоксално да звучи.
Жалко, че рядко научаваме за хора като Уве. Защо ли? Не искам да търся отговор, макар че вече го зная и той ме отчайва. Тази книга ме разплака, накараме да се смея, но ме и накара да се замисля, че ако хора като Уве решат да си отидат и го сторят, светът ще загине. Този луд свят, в който се намираме, ще загине, защото няма да има хора с големи сърца, които да спасяват и да правят добро на другите.
© Николина Барбутева Todos los derechos reservados