Това е първото ми подобно есе, а темата мисля, че ще се и се надявам да бъде правилно разбрана от всички. Образът на Човекът  е леко преувеличен с цел подсилване на качествата му. Силно изпитвам желание много от вас да се замислят в положителна насока, пък в крайна сметка - споделете вашето мнение.

Приятно четене!

Беше мрачна, хладна есенна вечер. Когато се разхождах по романтично осветени, с леко премигващите от умора лампи, улици, се чуваше как краката ми мачкат и подритват падналите листа. Беше тъмно, но аз знаех, че цветовете им са феерични. И тогава в мрака ми се усмихна - Човекът с главно "Ч". 

Всички говореха и се представяха за него, гордо, с вдигната глава. Но аз го познах - беше Той, не просто поредното негово копие. В града се носеха легенди, че не говори, известен бе с действията си, на които никой не беше ставал директен свидетел, но някак всички знаеха, че той стои зад тях. Досега се чудех как разбираха, но сега след като го видях разбрах, че не му трябваха думи, за да ми го каже. Сам разбрах. Всичко ми стана кристално ясно и сега ще се опитам да ви обясня.

Пожелавам ви да го срещнете, защото от него научих едно нещо и това промени смисъла на живота ми - всеки може да стане Човек, но не всеки се ражда такъв. Научих, че да си Човек с главно "Ч" е призвание, награда, която трябва с времето и действията да заслужиш и извоюваш. Това е титла, която няма нищо общо с колко на брой крака или ръце имаш, дали можеш да говориш, дали имаш коса или не. Няма общо със създаването на света или теорията на Дарвин за произхода на човека. Думата е "човек", но значението ѝ, смисълът ... 

Човекът очевидно, както може би се досещате, не каза как се казва. Може би това беше неговото име, но аз реших да го наричам "Надежда". Защото все още се надявам да има още като него. Хора, ама с главно "Х"! Какво е да си човек? Един човек се отличава от другите видове с това, че е социално същество, надарено с интелект и воля. А Човекът се отличава от него. Той може да не е физически силен, но психически и душевно е на пиедестал, познава и доброто и злото и е готов винаги да помогне, има ценностна система и принципи, на които не изневерява, човечен е и добросърдечен. С тези свои очи е видял и войни и битки. Той е победител, но не сам. Човекът не е егоист, той е философ, той е изкачил и най-високата стълба до щастието, няколко пъти, падал е и е ставал, срещал е хиляди хора по пътя, които е побутвал и дори са стигали преди него, наблюдавал е, съзерцавал е и е попивал всичко. Но на първо място един Човек като Човекът с главно "Ч", господин Надежда е човечен и съпричастен. Не съди хората, не ги дели по пол,, религия, етнос. Понякога той поставя чуждото щастие пред своето, защото не бърза за никъде; цял живот е помагал, цял живот е жертвал и рискувал своето за чуждото, цял живот се е лишавал, но не за пари, не за материалното, не за слава, а за да днес дойде и ми се усмихне, да ми подаде ръка, да ме попита с очи "Как си?" и да се интересува от отговора. 

Много хора по пътя да станат Човек тръгват по грешната пътечка и вместо Човек, от човекът на _човек стават. Гордея се с Него, влюбих се в очите му, погледът му, в мълчанието и действията му. Защо според вас и откъде е дошъл изразът: "Ти не си човек?" Замислете се за вас какъв е Той? Кой бихте нарекли "Човек!"? Вие с какво "ч" се пишете. Не ми отговаряйте, няма да ви чуя. Но съвестта ви ще го чуе, бъдете честни. Със себе си, не с мен. Припознахте ли се? Познавате ли хора с главно "Х"? Или всички, за които се сещате са загинали за свободата ни? Само великите ни личности, жертвали животите си ли можем да наречем "Хора"? 

Защото около нас хора много, но онази вечер за първи път видях с очите си Човек. Не бързаше, обмисляше внимателно (или вече го беше направил) следващото си значимо за човечеството, не за себе си, действие. Целта му беше промяната, в сърцето му имаше място не само за неговото щастие, душата му крещеше "мир!", а ръцете, лицето, бръчките му шепнеха "умора", но въпреки всичко Той се усмихваше широко, дълбоко, от сърце. И то какво сърце му биеше между гърдите ... 

Духаше студен вятър, устните ми бяха вече посинели, не си чувствах ръцете, сигурно бях седял и гледал в далечината повече от час, поне така ми се струваше. Мигнах и той изчезна с вятъра. Листата отново запяха песента си, танцуваха. И въпреки, че умирах от студ, Човекът с главно "Ч" стопли душата ми достатъчно, за да мога да твърдя, че никога преди не съм се чувствал толкова жив, душата ми гореше. А когато вечерта легнах под дебелите завивки, затворих очи, си казах: 

"Ех, да си човек е човешко, но Човекът с главно "Ч" е просто не-човек!"