7 ene 2019, 9:58

Детското възпитание 

  Ensayos » Sociales
2741 1 2
5 мин за четене

 Д Е Т С К О Т О  В Ъ З П И Т А Н И Е

 

    И преди ми се беше случвало да попадна на статия с мисли на световно известната  Мария Монтесори, която е създала своя методика  за възпитание и обучение.  Тогава също не бях съгласна с някои нейни твърдения, но по някаква причина ги бях отминала без реакция от моя страна. Сега обаче, след  като видях с каква убеденост хората приемат на сто процента нейните съвети, реших и аз, от гледна точка на многогодишния си опит, като родител и педагог, да изкажа своето мнение.

    Първо, трябва да уточним, че  г-жа Монтесори  е проучила и обобщила опита на поколения педагози, философи и мислители преди нея. Това не са само нейни открития в областта на възпитанието.

   Второ, философската и човешка мисъл съвсем не е вървяла само във възходяща посока, а е лъкатушела напред, назад, вляво и вдясно, бележейки възходи и падения. Така че, не мислете, че Мария Монтесори е достигнала предела на мъдростта, и че вие трябва сляпо да следвате нейните съвети! Но вече е време да разгледаме съответните примери.

   Да, съгласна съм с нея, че детето се учи от това, което го заобикаля. Съгласна съм и, че ако сме честни с детето си, то ще израсне честен човек. Вярно е и, че ако едно дете бъде често порицавано – то често ще изпитва чувство за вина. Съгласна съм и , че ако детето израсне с чувство за сигурност, то ще има вяра в другите. Също съм съгласна, че ако дете живее в атмосфера на приятелство и добронамереност – то ще се научи как да открива любовта. Истина е и, че трябва внимателно да слушаме какво говорят и ни питат децата ни и винаги да им отговаряме.  Вярно е и, че трябва да показваме на децата най-доброто от себе си. Защото детето се учи чрез подражание и личният пример на родителите е много важен. Обикновено те не осъзнават каква голяма отговорност е да имаш дете, не само защото трябва да го храниш, обличаш и задоволяваш нуждите му, а защото трябва да му помогнеш да се изгради като хармонична и разумна личност, с добри качества и постъпки.

   И тук започват възраженията ми.

   Известната педагожка твърди, че ако детето бъде често критикувано, то ще се научи да съди, а ако често бъде хвалено, ще цени себе си и другите. Не може да не се порицават и отминават без коментар лошите постъпки на дадено дете, защото така то ще продължи да ги прави и ще се превърнат в лоши навици. Не може и безогледно да хвалим дете, което не е дало с действията си и постиженията си повод за похвала. Така ще спрем неговият стремеж да се учи и развива и ще създадем в него нереална представа за неговите собствени възможности и качества. Това ще му донесе много разочарования, когато порасне.

   Мария Монтесори твърди, че ако сме снизходителни към детето, то ще се научи на търпение. Какво има предвид  под снизхождение? Да си затваряме очите и да оправдаваме лошите постъпки на детето или да не забелязваме ниските му постижения, които много често са плод на слаба концентрация и нежелание за умствена активност?

Не, трябва да се реагира на момента, като се разговаря и обяснява, защо не е добра дадена постъпка и да се даде положителен пример.

Г-жа Монтесори твърди, че трябва да бъдем готови да помагаме във всяка ситуация, на дете, което търси и опитва. За каква помощ става въпрос, обаче? Ако детето проявява интерес към пиене на алкохол, пушене или други човешки пороци, трябва ли да му помагаме да ги опознае или трябва да го възпрем и да му обясним, че това не е разумно и полезно? Защото много родители прехвърлят съвсем съзнателно своите пороци на децата си, защото не виждат в тях нищо нередно. Тук нещата опират до ценностната система на съответния родител.

   Тя твърди, че ако дете расте във враждебна среда – то се учи да се бори. Но, ако няма положителния пример за позитивна борба, чрез отстояване на своето достойнство и определена ценностна система, борбата му може да се изроди в агресия срещу другите, в стремежа му да докаже своята значимост.

   Друго нейно твърдение е, че ако често се веселим с детето, то ще изгради доверие в нас. Може би става въпрос за увереност, че ние винаги ще му осигуряваме хубави преживявания, но това е илюзия, защото животът не е само радост и забавление, и тогава ние няма да сме достатъчно честни с нашето дете. То трябва да знае, че зад всяка радост стоят определени усилия от наша страна, и че веселието е следствие на удовлетворението от определени постижения. За да има детето доверие в нас, трябва да сме честни с него и да има покритие между думите и делата ни.

   Мария Монтесори твърди, че трябва да уважаваме детето, дори когато греши, защото грешките са поправими и не е важно дали ще бъдат поправени веднага или след време.

Да, детето не трябва да бъде унижавано, но и не трябва да бъде омаловажаванe неговата грешка, особено ако става въпрос не за грешен отговор на задача по математика или грешно написана дума, а грешка, която дори може да коства неговия или чуждия живот. Поправима ли е такава грешка?

   Така че, вместо да следваме сляпо чуждите съвети и методи, трябва да знаем нещо много важно. Деца и родители взаимно се учат. Най-важна от всичко е любовта, но не сляпата любов, а осъзнатата и будна любов, с която градинарят оформя  растенията в градината си или грънчарят прави от глина различни красиви изделия. Нека запалим в душите на децата си стремеж към развитие и да ги научим как, когато пораснат, те сами да продължат да се оформят, като ежедневно работят върху мислите, чувствата и постъпките си.

© Ренета Панкова Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
  • Японците най ми допадат: до 7 години детето е цар! После почват да го учат. И като гледам, че са най-напредналата и технологично, и духовно като етика и морални ценности, са го доказали!
    А книгата на госпожата си е комерсиален продукт като подобните на здравна тема, духовно израстване и т.п.


    парадокс: до 15 годишнината му не е гледала един ден сина си!
    ........
  • Добро есе. Здравословно е да се подлагат на критика чуждите съвети въобще и произлизащите от съмнителни личности в частност. Доколкото ми е известно, животът учи, а не средата. Може да се изгради изкуствена атмосфера на възпитание, но неминуемият сблъсък със света ще си вземе своето с лихвите. Проблемът е дори по-широк. Сегрегацията в образованието и частните школи вече дават своите "златни" плодове, както сред елита, така и сред народонаселението. Получават се доста неадекватни поколения. Или стайни растения или улични скотове.
Propuestas
: ??:??