Деветият ден от апокалипсиса

  Беше тихо! Беше страшно! Чуваше се шепот, че идва краят на мъчението.

  Беше осмия ден от ужасяващият кошмар. Мислехме, че е край. Всичко затихна. Природата вече след толкова дни се изгуби в съня си. Беше минало! Събудихме се от кошмара, за да влезем в следващия. В болката, мъката, мъчението необятно за ума. Започна войната на самата пропаст. Бореха се сили, коя да ни първа унищожи. Лека, полека, ето дойде деветия ден от апокалипсиса. Събуди се заспалата тишина. Виждаше се черната тъмнина. Зимните нощи бяха безкрайни, замръзваха всяка надежда и вяра в доброто и бъдещето. Мълчанието настъпи. След затишие идва буря- знаем го!!! Деветият ден беше празник на дявола. Най-кървавият момент в историята. Бурята донесе зов на диви зверове. Чуваха се писъци на майки държащи за последен път децата си. Чуваха се и децата, техният неукротим плач. Сълзите капеха с невидима скорост. Болката тежеше на сърцето. Окончателния удар все още предстоеше. Но ние така и не го видяхме. Празнотата изличи болката в сърцето, тъмнината избриса зрението, вече не знаехме, не разбирахме, не виждахме какво се случва. Единствено знаехме, че съществува пространство изпълнено със спомени на мъка, страдания. Тъмнината го повиваше. Тишината го изпълваше със шепот на молби за хубавия утрешен ден. Съществуваше единствено този празен кът в сърцето, изпълнен с лед и болка. Той беше празен, въпреки че е попълнен с невъзможната вяра за край на края. Сърцето не можеше да издържи повече удари на вълни от кървави морета. Не, не може да гледа загубата на близките, на единствените топли ръце, които успяваха да дадат надежда. Не успяваха нито един от погледите да уловят завинаги последната искра светлина потънала в далечната пропаст и тъмнина. Очите шаваха. Те търсеха пощада от това проклятие. Искаха да уловят и запечатат момента, когато последния угасващ се тихо лъч достигаше до тях. Те лееха дъждове от болка и тъга.  Дъждовната гибел напояваше сухата, напукала почва. На тези места израснаха първите символи, знаци на зараждащо се нещо живо сред тази опустошена тъмнина.  Дойде предвестникът  за възможна, истинска, силна надежда. Но тя беше застрашена от ужасяващата, унищожителна пропаст. Тишината настъпила на Земята беше само привидна. Всъщност чуваха се толкова молби изгубени сред небесата. Толкова искрени мечти, летяха безнадеждно сред пространството. Безпосочно шаваха и самите мисли за добро. Така беше по време на световната гибел, на апокалипсиса. Всичко изгубваше смисъл. Светлият ден вече беше приказка за малки неспокойно заспиващи в кошмара деца. Всичко беше изгубено сред необяснимата пустош. Вече нищо не беше като преди. Но успокояваше ги мисълта, че идва следващият ден, че наближава  края на това мъчение. Мисълта, че всичко свършва, че времето минава и че то ще донесе полъх от лека светлинка, от вятър на изпълнени мечти, желания и молби, тя успокояваше силно вярващото сърце, успокояваше разума. С времето всичко се променя. Дори за нас вечното проклятие ще бъде минало.

-         Затова сега почивайте деца, утре отново ще се молим. Сега се надявайте и сънувайте, че се събуждате в по-добра сегашност, в свят с високи идеали, с точно определени изпълняващи се мечти, в свят на технологии, обзет от приказки за още по-голяма съвършеност, в свят загубил посоката на развитието... Размислете дали ще се промени духовното мъчение. Ще бъде ли по-добре деца? Сега заспивайте, и от утре променяйте мислите създали този утрешен ден на високи технологии. Променяйте мислите, ще промените и бъдещето. Спокойно, деветият ден от апокалипсиса вече свършва. Леки сънища, деца!