Друг живот

         Заедно… Не ни бе отредено! Това беше нашата присъда! Отчуждени… Далеч един от друг и само болезнените спомени да напомнят за неизживени мигове.

         Ти бе моята болест… моята карма… ти си бе моята любов! Много изречени и неизречени думи, много постъпки неопровергани, много сълзи и надежди… много любов! Силно беше… силно и искрено… истинско… Всеки миг се молех за любовта ти! Обичах те и това ми стигаше, даваше ми сили да преодолея и себе си дори… но не винаги е достатъчно… или може би на теб не ти  стигна?! Не мога да го проумея… Осъдиха ни, преди да ни изслушат… отдалечени! Край преди начало… Тук не ни бе отредено заедно да бъдем! Но може би… в някой друг живот… в друго време и пространство ще бъдем заедно… ще бъдем щастливи… в друг живот ще ме обичаш, може би ще се осмелиш да ме пожелаеш. Да… в някой друг живот ще има “ти и аз”, ще има “ние”! Мечтата би могла да е реалност!

          Истина ли е? Мога ли да се надявам?! Мога ли да те имам… та дори и  в друг живот. Винаги бих те чакала… винаги… дори отвъд… не бих се отказала… никога… Принце мой, ще бъдеш ли там, ще ме поискаш ли, ще ме обичаш ли, ще бъдеш ли с мен… някога… някъде… там… в непознатото… в необятното… Там ще мога ли да те имам?...

         С тази надежда живея и с всяка глътка въздух се моля да е възможно! Това е зрънцето надежда, от което черпя моята сила! “В друг живот” – това си повтарям всеки път, когато в съзнанието ми нахлуят спомените и закрещят в главата ми гласовете на подлеците, намесили се между нас. Това ме крепи, тази малка надежда, макар и глупава да е, тя ми дава сила да продължа напред, да живея. Защото животът е нищо без надеждата! Тя ни дава силата да се будим всяка сутрин за срещата с новия ден, с новото предизвикателство.

         Още не съм те преживяла и не знам кога би станало това, но живея, дишам и се надявам…

         … Някога… някъде… аз и ти… ние… заедно…

         … Ще те чакам… в друг живот…  (Р)