... Моят престой в Африка ставаше все по-тежък. Свършвах запасите си; единственото, което ме крепеше, беше смехът на Малкия Принц. Историите му продължаваха да ме изумяват. Всичко в тях бе толкова вълшебно. Сякаш освен моят свят имаше друг, още по-интересен, с много по-усмихнати хора. Един следобед Малкият Принц ме дръпа за ръката и ме повлече нанякъде. Доверих му се, защото знаех, че не ще ми стори нищо лошо. След дълъг преход из пустинята изведнъж спряхме. Погледнах Малкия Принц, който стоеше безмълвно, не можех да разпозная този поглед, той бе толкова тъжен. След няколко секунди се разплака и ми каза:

- Нарисувай ми одеяло, много дебело зимно одеяло.

Погледнах изумено моя принц, но вече се бях научил, че за всичко си има причина. Нарисувах голямо шарено юрганче, подадох му го и чух тихичко:

- Дали това ще стигне за цялата ми планета!?

За моя изненада в този момент дойдоха хора, но не обикновени. Това беше спасителен екип, искаха да ме откарат в моя дом! Може би ако бяха дошли във всеки друг момент, щях да им се зарадвам, но точно сега искрено ги мразех, не можех да оставя Малкия Принц, той бе толкова тъжен, какво щеше да прави без мен!? И може би погрешно беше решението да остана в пустинята, може би там нямаше да живея дълго, но ако бях тръгнал, щях да загубя един истински приятел. С моя Малък принц все още седим и гледаме звездите. Кой знае, някой ден може да се върнем на неговата планета!?