ЕТО КАКВА Е ИСТИНАТА ЗА ЖИВОТА


Ето, Аз, смотанякът, мога да ви дам посока към пълноценния живот. Аз, неадекватникът, имам ключ, който е способен да отключи вратите, забраняващи ви достъпа до блаженството на живота. Милиони хора се се чудели, милиони все още се чудят, а щом четете и вие се чудите къде е ключът от бараката на щастието. Ако сте отворени за нови идеи, може би ще разбиете оковите, които са държали хората в неведение толкова много години... Самото качество, чрез което трябва да осъзнаете тезата ми, е подсказка за истината, която ви давам. За да осъзнаете туй, което ви давам, трябва да бъдете скептични, подозрителни, неверни. Благодаря ви, ако сте такива, но това не е достатъчно. Ако държите само тези качества у себе си, вие винаги ще виждате врагове в идеите, които срещате и ще пропуснете красивите сред тях. Другото, което се изисква от вас, е да бъдете отворени, любопитни, доверчиви, жадни за нови идеи. Да, това е. Нуждаете се от дуалистичното качество скептична-отвореност“ или скептична-наивност“ или пък „недоверчива-доверчивост“. Наречете го както искате, това не е от особено значение.
За да бъде човек в състояние да се развива, то той трябва да отвори съзнанието си за новите интересни предложения, които разнообразният свят му предлага. Хората трябва да горят от любопитство, което би дало възможност дори на най-големия олигофрен да изкаже тезата си пред тях, независимо колко неадекватна може да бъде тя. Отвореността, наивността са полезни качества, но не са достатъчни. Само с доверчивост хората биха били овце, поглъщащи всичко, независимо дали го харесват или не, биха следвали всяка команда на овчаря, а знаете какво правят овчарите с овцете си... За да не бъдем лесно манипулируеми, следващи заповеди роби, се нуждаем от недоверчивостта. Всяка идея, достигнала до нас, трябва да бъде поставена под въпросителна. Всяка теза трябва да бъде разнищена, след като сме я пуснали в съзнанието си. Разнищването се осъществява от императивите на сърцето. То е мъдро, то държи в себе си опитът, които сме натрупали по време на живота си, а чрез този опит ние проверяваме истинността на твърденията. Логиката също е приятел, които не трябва да пропускаме да попитаме. След това можем да попитаме и интуицията си. Интуицията е шестото чувство, което в повечето случаи се оказва право. Ето, трите порти вътре в нас трябва да одобрят твърдението, за да го направим част от себе си. Идеите са нещо като вирус, те могат да обладаят човек и да го контролират до края на живота му. За да ги подбираме внимателно, то ние трябва да се превърнем в детективи на истината. Какво правят детективите?  Те заглеждат доказателствата, разпитват свидетелите, приемат всичко, което са видели и чули относно престъплението след което по пътя на логиката разнищват доказателствата, докато отберат само тези, които водят до разумно обяснение на съответната случка.
 Е, детективи, отговорът на мистерията живот, наричана „живот“, вече беше загатнат. Забелязахте ли подсказката? Или скептичността ви ви попречи да се докоснете до нея? Радвам се, ако е така. Щом още четете и в същото време сте скептични, това значи, че вие сте хората, които търся. Вие притежавате противоречащото си качество, за което ви разправях по-горе. Именно туй качество е израз на това, което търсите.
  Стига съм увъртал... Ключът се нарича „Баланс“. Мислите ли, че има по-добър начин за приемане на знания от доверчивата-недоверчивост? Аз не смятам. Този похват е толкова сполучлив, защото съдържа в себе си две крайности, а тези крайности се мразят, бият се, преплитат се в яростна битка, но средата, точно в епицентъра на битката  се крие най-голямата сила. Силата на равновесието. Между двете крайности се намира златната среда, средният път, който води до тъй желаното, непостигнато щастие. Аристотел е казал, че всяка добродетел е обградена от два порока. Това го подкрепя тезата ми. Предполагам, че сте ме разбрали, но напира в мен желанието да дам няколко примера, които да затвърдят зададеното от мен.
   Взимам за първи пример добродетелта „свобода“. Всички мислите, че свободата е страхотно явление, без което щастието би било само дума в речниците, нали? Свободата обаче, за да бъде добродетел, тя е обградена от две крайности, два порока. В единия ъгъл стои „робството“, в другия „свободията“. Робството е явление, потъпкващо правата на съществата да проявяват своята свободна воля. Робството обсипва поробените с купища неприятни отговорности, от които красотата на живота бяга. Свободията пък е свързана с прекалена освободеност, разпуснатост, безотговорност, която винаги е пагубна за човешкото същество. Безотговорният човек остава завинаги роб на своите прищевки, нагони и желания. Той не се съобразява с околните, вреди им, вреди на себе си, задоволява се с мимолетни удоволствия, но след тях остава празнота, страдание.
 Нека сега да вземем отговорността, от робството и свободната воля, с която се свързва свободията и нека ги обединим. Така получаваме освободеност – отговорност. Това е свободата. Свободата е правото да проявяваш своята свободна воля, но в същото време, проявявайки отговорност към околните и към себе си. Ето как от двете крайно противоположни сили получихме проявление на златната среда, а именно „Свобода“.
  Друга добродетел, любима на нашите сърца, е „Простотата“. Не е ли така? Кой не обича простите, но  изпълнени със смисъл и ефективност идеи? Кой не обича да му кажат нещо лесно разбираемо, което ще му е от полза през годините. Простотата  е красива, но двама грозника я дебнат от двете ù страни. От едната страна е порокът „сложност“,  от другата „простотията“. Сложността се свързва с дълги обяснения, трудности при осмислянето, които могат да накарат човешките същества да се откажат по пътя на развитието си. Сложните, объркващи неща не се нравят на хората. Може би защото тези сложни неща всъщност са прости, но са обвързани в оковите на сложността от някакви си хорица... Простотията, другият ни порок, пък се характеризира с нелогичност, неадекватност. Та при нея обясненията са лишени от смисъл и могат да донесат само нещастие на ползващите ги. Простотията ни казва, че 2+2 = 6, сложността ни казва, че е равно на 5x6 – 29 + (10 – 7), а простотата ни казва, че е 4. Туй то.
   Предмет на последния обширен пример, който давам, е красивото качество „смелост“ (храброст). Това е добродетел, без която индивидът не може да расте и да намери щастие в живота, защото именно смелостта дава криле в пътешествията ни, в които търсим любовта, истината, справедливостта, свободата... Смелостта е качество, чиито врагове са страхът и лудостта. Страхът е свързан с нежелание за действие, поради мисълта, че провалът е неизбежен. Страхливият не действа, той търси оправдания за бездействието си. Лудостта пък е другата крайност. При нея субектът не взема предвид обстоятелствата, не мисли, той действа импулсивно и необмислено. Такъв човек скача при акулите, защото дори не е помислил, че ще го изядат. Страхливият пък никога няма да скочи, именно защото е преценил, че със сигурност крайният резултат ще е кървава баня. Смелият пък е олицетворение на комбинация от двете крайности. В него има страх, има и лудост. Страхът кара смелия да обмисли добре нещата, да прецени опасностите, които го дебнат, за да им се противопостави. Лудостта е в умерени количества. Само до толкова, колкото да го накара да действа, въпреки страха в душата му. В противовес с двата персонажа, които разгледахме,  смелият първо ще хвърли много месо на акулите, след това ще вземе харпуна си, и след това ще скочи при акулите, за да изпълни мисията си.
   Ето как и в трите примера двете  крайности се оказват своеобразни родители на добродетелите, които се появяват благодарение на тях. Ето как, преплитайки се, плюсът и минусът образуват златната среда на щастието.
  Балансът носи ефективността и красотата в себе си, но това не значи, че той е лесен за постигане. Тъкмо напротив. Равновесието между двете крайности е най-трудната за постигане цел. Винаги е по-лесно да изпаднеш в крайност, отколкото да се задържиш между крайностите. Ходенето по въжето на живота, без падане в ямата на порока, е най-трудното нещо, затова, моля, не мислете, че ще го постигнете лесно. Ще страдате много в ходенето по въжето, но спокойно... По пътя си ще се нуждаете от смелост, любов, себеотдаване, честност и отговорност. Малко са хората, стигнали, живели в златната среда, знаете. Прескачат се хорицата, попаднали в бездната на пороците. Това се постига най-лесно, но пребиваването в тази бездна не е приятно, ужасно е. Ето още едно проявление на баланса... Балансът се постига трудно, но пък пребиваването на негова територия е блаженство. Падането в крайност е супер лесно, но пък да живееш там е мъчително. Каквото сееш, такова ще пожънеш, нали така? Колкото даваш, толкова ще получиш, нали? Балансче си е...
   Равновесието е навсякъде около вас, повярвайте. Ето сега мина покрай вас, но вие не забелязахте. Имам предвид последното вдишване на въздух, което осъществихте. Какво последва след него? Издишване, нали? И не намирате взаимодействието между двете крайности, които раждат живота? Огледайте се по-внимателно. Страданията ни са превръзка за очите ни, пречещи да видим красивия танц на противоположностите. Не можем да видим как двете крайности се обичат и се мразят, как си взаимодействат и как въпреки различията си сътворяват добродетели, щастие...
   Знаеш ли защо хората страдат? Знаеш ли защо ти страдаш? Защото не приемате равновесието и промените, които са свързани с него. Страдате, когато дойде зимата, страдате, когато изгубите любим, страдате, когато слънцето залезе, страдате, когато телевизорът ви се развали, страдате, когато домашният ви любимец умре... На всичкото отгоре пък не се радвате особено много, когато лятото се завърне, когато сте с новото гадже, когато купите новия телевизор, когато имате нов домашен любимец... Може и да се порадвате малко, но това е моментно, страданието, което изпитвате от липсите, е много по-силно от радостта, когато имате нещо. Това не е баланс. Везната е наклонена в полза на страданието. За да се обърнат нещата, за да има щастие и радост, промените трябва да се осмислят, като нещо неизбежно, следователно трябва да се приемат. Балансът се нуждае от промени. Представяте ли си на планетата ни съществата само да се раждат, без да умират? Ще има ли място за всеки тогава? Май не...
 За пълноценен живот трябва да обгърнем и другата златна среда, нарича се „настояще“. Толкова много от нас се лутат в порочните родители на настоящия момент, и това причинява много страдания. Съжалението за миналите моменти, притесненията за бъдещите моменти... те изяждат настоящето, те крадат най-важното, което имаме, а именно сегашния момент.
   Приемете промените. Приемете нещастието, защото без него щастието не би съществувало. Нека се порадваме на студа, защото без него не бихме се радвали на топлината, която излъчва слънцето. Нека заобичаме зимата, защото романтиката на пролетта не би съществувала без нея. Нека приемем болката и напрежението, защото без тях удоволствието не би съществувало. Нека приемем смъртта, защото без нейното наличие животът би бил без стойност...
Буда е казал, че ако една струна бъде затегната прекалено много, то тя ще се счупи, а ако е прекалено разхлабена, то тя не би издала звук. Може би трябва да потърсим оптималния вариант? А кой беше той? 
 Просто се огледайте около себе си и вижте... Вижте къде се крие блаженството на съществуването и му се отдайте, защото по-голяма ценност от живота няма...