Защо чувствам деня като нощ?Нещо тук не е наред!Не знам какво ме плаши първо.Не знам защо напрежението ме изпълва,но знам какво е усещането да имаш глас в главата си.Не не съм луда!Но всичко това е много странно.Гласът ми говори нещо,шепти ми,а аз не го разбирам,той започва да крещи,а аз искам само да избягам,но не мога..Той е като потайно лице,което се е скрило в мен.Лице,което се буди щом затворя очи,лице,което виждам когато лъжа..лице,което се смее смрaзяващо всеки път,когато пропадам.Този смях е пронизващ,сякаш иска да срине всичко,което съм създала.Безсилна съм пред него,а той сякаш ми казва"Провали се,провали се!Глупачка!"Не мога да се държа повече.Желанието да се боря ме напуска.Дори светлината ме предава,обръща ми гръб и ме оставя на зловещата нощ да разкъсва плътта ми като освирепял звяр.Не мога д приемам повече това-да си затварям очите като слепец,да се правя,че всичко ще се оправи..а то става по-зле.Не е както преди.Казвам всичко,което ми е на душата,но май съм го казвала вече..не,че ме е слушал някой!Започнах да намирам блаженство в игнорирането,колкото и да е странно..Това,което ми казваш ме води все по-близо до ръба.Искам да намеря начин да изчезна,искам да съм там,където вече не съм,там,където бях щастлива.Щастие?!Какво е това?Яде ли се?Пие ли се?Може ли да те стопли?..Странно,не познавам такова нещо.Вече съм забравила.А може би ти ще ми го покажеш?!!Хайде де какво ти коства?!Искам само да знам..но какво пък знам аз!Нищо.Мислех,че не никога не греша,а сгреших стотици пъти,искам да се държа като теб.Искам да нараня някой както съм наранена аз.Искам да споделя през какво минавам,но как?!Аз не го разбирам!!Страхът е това,което чувствам.Той ме убива.Взима душата ми и я изхвърля на боклука.Мразя себе си.Пълзя в кожата си,забивам нокти яростно..но тези рани ще зарастнат-не и тази в душата ми.Вече съм много объркана.Дори не знам кое е реално.Вече не мога да се самоконтролирам.Сякаш потъвам в дълбините на океана.Като захвърлено хартиено корабче по течението се носи душата ми.Нещо ме дърпа към дъното.Хванало ме е за крака и дърпа.Съпротивлявам се,но е по-силно.И това нещо ме убива.За кой ли път умирам вече?!Забравих!Но всеки път страшно боли..Искам да избягам надалеч.Не искам никога да казвам довиждане,искам истината вместо да гадая "защо",искам отговорите..Искам да разтворя разума си!Да се доверя ли на някой?На кого?На теб?!-и да рискувам да ме направиш на глупачка,не благодаря!Не мога да разчитам дори на себе си.Това е тъжно,нали?!Ако обърна гърба си,ще съм безразлична,а да не ми пука е твърде безчувствено.Превъзмогна ли гордостта си,те ще вземат всичко от мен.Ха,как мислиш,че загубих всичко!Как очакваш от мен да постъпя правило като всичко,което знам е това,което виждам,а то не е достатъчно!(очите лъжат)Постигнах много,но какво от това!Мразя напрежението,мразя когато се държиш,сякаш ти дължа нещо,мразя когато казват,че не разбират..да не мислят,че аз мога??!!Исках да съм на друго място,в друго врема,да принадлежа на друг!Но защо?За какво?Навсякъде е еднакво.Една пустиня-гола и самотна.Горещ пясък,който гори нозете ми и то до безкрай.Не искам това.Но нима ме пита някой?!Разбирасе,че не!!Та коя съм аз?Нима си правя илюзии!Всичко се отдалечава от мен,дори хората,на които разчитах.Защо никога не си отидох?Защо изиграх себе си по този начин?Не знам какво да правя,не знам,кое е реално,но не съм изненадана.Всеки път като се опитам да докажа себе си ми се връща тъпкано.Взех всичко от себе си и просто го изхвърлих през вратата.Заклевам се,че няма да ти дам вярата си отново.Така идва безразличието,ала това не е което исках да бъде..!!!
© Радост Вълчева Todos los derechos reservados