Светът ми се разяждаше, ядеше ме отвътре и със всеки изминал ден човешкото във мен умираше бавно и славно. Хората  ме изпиваха с поглед, сякаш вината бе изцяло моя за това, че притежаваха дългове. Та аз бях просто един обикновен банков чиновник и човек, разбира се, като тях. Но никой не виждаше човешкото в мен. Всеки беше погълнат от болката си, да даде последните си пари и аз, звярът, да ги прибера в джоба си. Никой не се запитваше как живеех аз сред всичката тази смрад от чужди пари. Понякога също толкова силно като тях желаех да ги притежавам. Гледах го изписано в очите им. Когато се налагаше да правя нужни отчети пред някой от клиентите ни, очите им лъщяха по странен начин. Готови всеки момент да протегнат ръка и извършат презряно от самите тях престъпление.

Не можех да се оплача от живота си. Притежавах нужното, но и това в дадени моменти изглеждаше нищожно. Не бях алчен за пари, но често хората са способни и за миг да станат такива. Наскоро се убедих в тази ми теория. За малко да се подлъжа и да загубя освен работата си, която обожавах, и душата си. Появи се в живота ми едно прелестно създание, което ме омагьоса с красивите си пастелни очи и да си призная, сляпо му се доверих. На една приятна за мен екскурзия я срещнах за първи път. Казваше се Емилия.

- Приятно ми е, казвам се Емилия. Мога ли да седна при вас, защото няма други свободни места? - бе казала в онзи фатален за мен следобед, в който я срещнах.

- Разбира се, стига да се чувствате комфортно! - въодушевен от естествената  ù красота, казах аз.

Не разбирам как може да съм бил толкова заслепен и да не видя лукавостта. Как съм могъл да пропусна тази, толкова дребна частица, която по няколко пъти проверявах във хората, които се опитваха да ме доближат.

 Прекалено бързо се развиха взаимоотношенията ни и аз бях щастлив, че съм я открил. Онази неделима част от живота ни, която търсим непрестанно. Но за жалост един мрачен за нея ден аз разкрих двуличното ù лице. Това, което е било реално и криещо се зад паравана на една фалшива магия. А как ми се искаше да е обратното. Тършуваше из личните ми вещи, с надеждата да открие кодовете, които щяха да ù отворят вратите към материалното. Аз бях отворил сърцето си пред нея и бих дал всичко, за да я направя щастлива... Само със това, което притежавах, но се оказа прекалено малко за нуждите ù.

За Емилия се оказа много трудно, да преодолее разкритието си на фалшивата маска. Опитваше се, умоляваше ме за прошка и тайничко вярваше, че ще успее да ме убеди във невинността си. Съгласен съм, че всеки може да остане подлъган, но не бях аз този, който я подбутна към това жалко престъпление, което щеше със удоволствие да извърши.

Ужасно съжалявах, че магията се оказа фалшива. Това отчасти ми помогна да стана още по-студен към другите. Не исках да се залъгвам, че някога ще открия своята запълваща част. Всеки ден ставаше все по-досаден и дълъг за мен. Продължавах да гледам в очите на хората тази ужасна нужда, аз да съм техният виновник. Някак започвах да привиквам към това.

Докато един ден по чиста случайност вдигнах поглед от бюрото си и срещнах най- прекрасните,  дълбоки, океанско сини очи. Усмивката върху розовите устни и обаянието, излъчващо от пухкавото лице, стоящо срещу мен, ми вдъхна надежда, че може би са останали и такива, на които не им бях виновен аз.

 Тази мисъл превърна деня ми в миг, а мига във вяра. Нямах право да виня и аз всички. Никой не е еднакъв и всеки има някакъв шанс, че може би някой ден ще изчезне напълно тази фалшива магия, която ни е обгърнала и задушава човешкото в нас.