Запалват ръкописа, Хеда[1] явно скоро ще умре….
Женската тъга винаги ми е била интересна, дали защото ми е непонятна, или пък се чувствам гузен за бъдещето, в което може би ще я предизвиквам – не знам – съзнанието е безнадеждна бездна. Важното е, че те са срещу мен – играят така, сякаш това е моят живот – тук го няма познатото 2D, в което едните са отпред, а другите отзад – тук виждаш героите отвсякъде.
Горенето първосигнално ми напомня на разрушение, после идва още
по-клишираното – бунт и чак накрая разбирам защо именно огънят ми прикова вниманието – той ме пресъздава. Отдолу е гъст и многослоен, както аз съм заобиколен от много хора, когато се смея, но горе - там, където свършва своя живот, е като мен – сам в мъката си. Преди няколко дни тук гледах две комедии: не бях сам, след края бурно обсъждах, смях се; днес: съм сам, говоря си сам, гледам болката на Хеда. Жените имат куража да плачат, куража да обичат истински[2], а аз имам куража само да… се самоиронизирам.Оптимистът ще каже, че и това е много, че и това е заслуга към обществото, само дето обществото не му мястото тук, в залата, където човек преоткрива себе си. Ще кажете:
- Банално е да си мрачен след една трагедия, днес живеем в ерата на квадратната
сцена – трябва да гледаш от много ъгли.
Да, сцената пред мен е такава, но тъгата не е квадратна – тя е сферична – еднаква отвсякъде, притиска те с цялата си тежест, даже се търкаля върху теб. Героинята пред мен е силна, разбира се, е в безизходица, героят в мен обаче е слаб и стои на безкраен път. За него няма последна завеса, няма ръкопляскания, няма режисьор, който да му каже накъде да върви – той се лута и често му се гледа театър.
Хеда е вече мъртва, ръкоплясканията свършиха и остана онова празно усещане от преживяното – имам енергия за хиляди неща, но няма сцена, на която да ги изиграя. Да, ще кажете, че животът е сцена и т.н., но за мен е по-често той е предверие към сцена – чакане на неща от бъдещето. Точно чакането бе основното нещо, което исках да изгори, дали това стана – не знам, ще разберем. В предверието обаче се научих да се разхождам безцелно, София е добро място за това – особено малките затънтени улички в центъра. Те сякаш ме подготвиха за Нея, за нейната болка – те също умират красиво.
Утре следва мъжкият[3] вариант на „Хамлет” - пак ще има улици, пак ще има сцена, може би този път ще си е 2D, пак ще има объркани мисли… Дали пак ще четете подобна сбирщина от думи? Не зная. Това зависи от вашата търпеливост…
Дано не сте като сънищата, които вече умират от желание да започнат своето представление. Лека нощ и пазете пистолетите от жена си![4] .
[1] Героиня в представлението „Хеда Габлер” (от Хенрик Ибсен).
[2] „истински”, заради мисълта: „Мъжете се стоплят от любовта, а жените изгарят”.
[3] Хеда е определяна като „женския” Хамлет, заради своята трагичност (и не само).
[4] Тук вече трябва да си гледате представлението… Да, логиката сигурно ще ви отговори, но това не е чудно, тя от край време се пречка на изкуството (това звучи нескромно, но Word-а си е самовлюбен, както знаете).
© Winston Smith Todos los derechos reservados