Истина е тази висша ценност, към която всички се стремим. Някои по-малко, други повече, някои твърде рано, други твърде късно. Колко ли изтъркано звучи това твърдение. Но за краткото ни двехилядно съществуване никой от всички хора живели някога не е разбрал тази истина, за която Йоан говори в Евангелието си. И е нормално да се запитаме - дали тази истина въобще съществува. Дали липсата на доказателства ни казва, че такава истина няма. Или, че може би вече сме я открили - просто още не сме го осъзнали. Дали пък тази истина не е самият живот, самата реалност. Може би истината е дълъг процес, продължаващ и след смъртта, може би смъртта освобождава човек от оковите на живота, но само,  когато той е готов да се освободи от тях. Но, колкото и да си повтаряш, че истината ще те освободи, не можеш да не се замислиш, че тя всъщност те прави роб. В опита си да се освободиш чрез истината, ти сам се оковаваш във вериги. Тя определя  липсата в  живота ти, липсата на отговори. Отговори на все основни въпроси, еднакви както за цялото човечество, така  и за  всяка индивидуална личност. Търсенето всъщност не ни донася отговори, напротив - то ни донася още повече въпроси, които ни измъчват. Истината за истината е, че ние никога няма да я научим. И няма смисъл да се измъчваме в търсенето ù. В нашата линия на живота ние никога няма да знаем самия му смисъл. Истината често прави хората нещастни и може би е по-добре да не я научаваме. Остава ни само да живеем по най-добрия начин, който намерим за нас и да се надяваме, че е достатъчно... достатъчно за вечността.