Събудих се. Денят беше събота, някъде в началото на месец март. Слънцето разпръскваше бодро лъчите си, небето беше синьо и ясно.

Нека отбележа, че аз съм един от онези /дразнещи/ хора, които по някаква причина обичат сутрините. Е, разбира се, не става въпрос за онези сутрини, в които се налага да ставам в 6.40 ч. след като съм "отложила" всичките си десет аларми по три пъти, прекарала съм едва около пет от предходните часове в сън, лицето ми е подуто и имам един куп задачи за вършене през деня. 

Не. 

Когато казвам, че обичам сутрините, имам в предвид именно сутрини като тази. Събудих се отпочинала, а навън времето беше просто прекрасно. Усмихнах се. За пръв път от доста време се чувствах толкова добре. Станах от леглото, оправих се, облякох си удобни и хубави дрехи, които ме карат да се чувствам комфортно, направих си закуска и кафе и седнах на любимото ми място до слънчевия прозорец, за да им се насладя. 

Разбира се, направих и няколко снимки. Освен човек, който обича сутрините, аз съм също така човек, който обожава да прави снимки. Не мога да нарека себе си "фотограф", понеже нито имам нужните знания за това, нито пък разполагам с някаква апаратура и такива неща. Аз просто обичам да снимам. 

Та, направих две снимки, но някак си ми изглеждаха прекалено... сиви. Липсваше им цвят. Зачудих се какво да направя, за да ги направя някак си малко по-весели. Взех едно старо списание Cosmopolitan, брой 04 от 2015-та година, което събираше прах на полицата за книги, промених подредбата още веднъж и снимах. 

Обичам да си запазвам хубавите моменти, а онзи момент определено беше един от тях. 

Направих няколко снимки, след което си хапнах доволно. Докато си допивах кафето, разлистих старото списание, уж за да си припомня актуалните неща от преди три години. Това, което наистина си припомни, обаче, беше далеч по-важно от тенденциите в модата през 2015-та. 

За три години човек може да се промени. Много. Три години са време, което може напълно да заличи една версия на нечие "Аз" и да изгради една чисто нова и напълно различна такава. За три години един може да намери своята най-истинска същност, а друг - напълно да се изгуби. 

Е, аз изглежда бях човека, който напълно се беше изгубил. 

Разлиствайки списанието, сякаш се върнах в отминалите дни. Тогава бях втора година в гимназията. /Боже, колко отдавна, струва ми се, беше това!/Имах предостатъчно време да разбера какво искам да правя, след като навърша пълнолетие. И точно защото имах време, всичко някак изглеждаше лесно. 

Беше лесно просто да мечтая. 

Още тогава, едва в девети клас, бях започнала да разглеждам различни университети, специалности и възможности. Бях минала през десетки сайтове на ВУЗ-ове в страната и в чужбина, и през най-различни специалности, ревюта, мнения, изисквания. 

Единственото, което ме влечеше от самото начало, беше сферата на журналистиката и като цяло работата в медия. Обичах да чета и да пиша още от малка. Както поезия, така и проза. Може би не го правех перфектно, може би все още е така. Но въпроса бе в това как исках да бъде. Как виждах себе си след 10 години. А аз виждах себе си като човек, който пише различни статии или ревюта, взима интервюта или дори като такъв, който стои зад камера. Петнадесетгодишното ми Аз трепваше от радост всеки път само при мисълта, че някой ден това наистина може да бъде реалност. Това ме мотивираше, даваше ми енергия и желание да работя над себе си и да бъда по-добра. Изстрелвах се от леглото всяка сутрин и си лягах с нетърпение всяка вечер. Дори да е невероятно клиширано, такава беше истината. 

В последствие се случиха доста неща. Както се казва: "Свалих розовите очила" и реалността ме приветства в своя свят с отворени обятия.

Преминах през някакъв "тъмен" период на отчаяние, а след него дълго, дълго време не можех да дойда на себе си. 

"Та ти си била само на петнадесет! Смешно е! Не знаеш колко е труден живота!" ще кажат някои. Не смятам да се оправдавам, нито пък да оспорвам чуждото мнение. Единствено ще отбележа(предварително), че всеки един от нас се изправя пред различни трудности и по различно време и в това няма нищо лошо, нищо неестествено... 

Та, през този последвал дълъг период, с мен се случиха доста промени. Спрях да мечтая. Реших, че мечтата ми е глупава и няма смисъл да се захващам с това, защото накрая ще свърша в някоя малка, отдавна забравена медия, без постоянни доходи и с нулева перспектива. Прегледах списъка със специалности отново и отново, избирах си една, втора, трета, дори известно време ходих на уроци, но нищо от това не проработи. Колкото повече търсех, толкова повече се губех. 

Докато накрая не се изгубих напълно. 

Три години и десетки отхвърлени възможности по-късно, отново се върнах там. В самото начало, при моята малка, голяма мечта. Замислих се и осъзнах - не само, че мислено се върнах там, ами и всички пътища бяха започнали да ме водят натам. Нещата се бяха наредили от само себе си и единствено аз трябваше да го видя. 

В онзи момент, в онази слънчева сутрин осъзнах, че може би наистина бях призвана да правя това. Припомних си отново мечтите си и се усмихнах. Отново използвам разни клишета, ала беше досущ така. Почувствах се жива. Буквално и преносно... и всякак. 

Онази сутрин аз осъзнах и научих един много важен урок - човек не може да избяга от онова Нещо, което е призван да прави или казано иначе, от онова, към което го тегли сърцето му. Може би в това Нещо има стотици минуси, може би всички наоколо са на мнение, че е безсмислено и че има далеч по-добри неща, с които човек може да се захване... А може би просто трябва човекът да престане да се бори и да чуе вътрешния си глас. 

И така, ето че стигнах до следния извод: моето Нещо си бе моето Нещо. Лично мое, моя мечта, моя цел, мое желание. Него трябваше да преследвам докрай, защото това за мен щеше да бъде единствения път към щастието.

И така, аз реших. Реших, че ще преследвам тази своя голяма и единствена мечта. Не защото според обществото е значимо или не, не заради парите или славата, а просто защото аз виждам смисъл в това.

Онази сутрин изведнъж се спрях. Огледах се. Отпуснах се. Усмихнах се.

Спрях да вървя срещу себе си. 

Намерих своята /изгубена/ мечта. 

И сега съм толкова щастлива! 

  💕