Живеем в един меркантилен свят. Така е и в любовта. Оцеляват не тези с чиста душа и пламенно сърце, а тези хитрите, които те ограбват и после бягат. Като вампири, изсмукващи живота ти. Почти всеки се интересува каква кола караш, какво работиш и колко пари получаваш. Ами душата? Ами сърцето? Ех, въпроси... въпроси...

Но защо ли се учудвам? По едно време и аз бях същия като тях. Бурен, нощен живот изпълнен с алкохол и всякакви преживявания. Като певец грабих и вземах каквото ми падне, от която ми падне за да постигна някаква слава. Е, и да намеря истинската и неповторима любов. Тази, която променя чувствата и светогледа ти изцяло. Намерих я, но за кратко. Появиха се хора, които завидяха на нашата истинска любов и ни разделиха със своите интриги. И тогава всичко се срина.

Загубих гласа си. Вече не можех да пея. Сякаш тази раздяла не бе разбила сърцето ми, а по скоро бе разкъсала гласните ми струни с пирони. Преди съдбата имаше милост към мен, но не и сега, когато трябваше да подпиша договор с известна музикална компания. Нито лекари, нито психолози бяха в състояние да ми помогнат. Всеки път, когато се опитвах да запея имах чувството, че някой ме задушава. Музиката умираше и в сърцето ми. Спрях и да свиря на пиано. Само слушах, а всеки тон от пианото ми носеше болезнени спомени.

Станах възпитател на деца. Продължих да търся истинската любов но я намирах за кратко. Та кой ще иска обикновен възпитател. Вече нямах кола, нито печелих по 100-200 лв. на вечер. Та преди за три - четири  дена си изкарвах парите, колкото получавам месечно сега като възпитател. Нощ след нощ, ден след ден, не спирах да търся любовта. Колкото и да падах и страдах, аз се изправях и продължавах напред с мисълта „Следващия път ще я намеря и ще се получи”. Но не се получаваше. Чувствах се като някакво извънземно, попаднало в някакъв непознат и много сбъркан свят. Защото мен ме болеше истински, но не намирах разбиране от никой. Дори и от „извънземните” като мен.

Болеше ме и от хорското неразбиране. Всеки казваше „Бъди силен”, „Ще се справиш”, но никой не знаеше, как аз се чувствам и какво преживявам. Сякаш бях затворен жив в ковчег, в който не можех да дишам, и от който не мога да изляза. Чувствах се, и като някой уличен помияр, който всеки подритва и гони без съжаление, и който в един момент започва да ръмжи и да хапе наред.

Но ето, че се появи ти и стана част от живота ми, част от моите мисли, а аз съм много объркан. Ти започна да ме освобождаваш от тази тъга, която ме бе обзела изцяло.  Но как да ти се доверя, след всичко което съм преживял? Как да повярвам на ръката, която иска да ме погали, и която може да ме удари, защото съм улично псе? Прави са хората като казват, че понякога като намерим хора, на които им пука за нас, сме объркани и не знаем как да реагираме – особено когато сме свикнали да се отнасят лошо с нас. А толкова много искам да ти кажа...

Искам те такава, каквато си. Тази ЛЮБОВ и с плюсовете и с недостатъците си. Тази любов, изпълнена с компромиси и от двете страни. Искам да си до мен всеки ден и час. Искам да си тази любов, която не ми казва „Сбогом”, след като е открила мой недостатък. Искам да си тази любов, която заспива гушната към гърдите ми, и която няма да пускам цяла нощ. Искам да си тази любов, с която да посетя Родопите. Да се разходим сред вековните борове, и на която да изпея „Руфинка болна легнала”. А вечерта да ти запаля камината, да те гушна нежно към гърдите си, завити в родопско одеяло и да пием мурсалски чай. Искам точно с теб да видя Седемте рилски езера, да се качим на Мусала и да извикам в цяло гърло и на целия свят, че те обичам.  ИСКАМ всичко това, защото те обичам. Искам да те обичам по начина, по който мога – истински и непринудено. По начин без кавги и изневери. По начин, по който красивата ти усмивка, никога да не угасне от лицето ти.

Не търси причина, поради която те обичам. Нямам думи с които да изразя това. Любовта е чувство, което се изпитва, а не се изразява с думи.

Имам много желания, но само една мечта. Тази мечта си ти. ОБИЧАМ ТЕ ЛЮБОВ!