Животът е най-трудната игра, игра, в която радостта и тъгата вървят ръка за ръка. В нея няма печеливши, има само губещи, игра, която няма правила, всеки играе така, както иска и може.

Колко пъти в живота си задаваме въпроса "Защо точно на мен?", задаваме го за малки или за големи проблеми. Но отговор на този въпрос няма. Винаги като си мислиш, че по-лошо не може да стане, нещо ти доказва обратното.

Понякога се питам за какво си заслужава да плача, въпреки че много неща могат да те наранят, за кои от тях трябва да се ядосвам. Вече за „мъже" не ми пука, ако мога да ги нарека така, за мен са важни само хората, които обичам, но пък и те ме предават понякога. Чудя се защо мога толкова време да страдам за някого, когото не знам дали съм дори обичала, защо хората са мазохисти и обичат да се нараняват?  Животът не ни ли поднася „приятните„ си изненади достатъчно често? А ние сами си причиняваме още и още болка, все едно че повече няма да живее и искаме да страдаме като за последно или пък искаме да страдаме, за да спрем с мъката, ядовете, обидите и разочарованията.

Кое е стойностното, за което си заслужава да живеем? За една усмивка, за един успех, за едни очи? Е, всеки си намира по нещо и живее напук на всички и всичко,  пък и така и трябва да е. Човек трябва да търси радостта в малките неща, да се радва на това, което има днес и да гледа напред, дори да го боли, защото УТРЕ винаги е по-значимо от ДНЕС.

P.S . Звучи много изтъркано и общо, но големите истини, които са известни на всички, звучат подобно.