Той бе добър. По-добър от всички други. Разбираше ги, тях, слабите. И нямаше нужда от никого.
Той бе самотен. Много самотен. Често сравняваше себе си с кошче. Знаете, "за душевни отпадъци". Но винаги на ум...
Бореше се със себе си. Увладяваше чувствата си, но не винаги искаше да е така.
Но той, същият, перфектният приятел, копнееше да бъде разбран. Събуждайки се сутрин не си казваше нищо. Преди доста време се отказа да се надява на един по-добър ден. Знаеше мястото си в обществото, на кошче.
А беше наистина много добър.
Имаше много красиви тъмно сини очи, като бурно море. Да, точно като бурно море... Но това беше преди животът да го пречупи. Разбира се, само той знаеше това, защото никой никога не ги бе забелязвал. Точно тези очи гледаха мило всеки, решил да изплаче мъката си. А този Всеки, който всъщност бе човек, наречен така, за да се избегне привързаността, никога не бе виждал красотата в нашия герой.
Не, той не беше психоаналитик. Въпреки че сигурно би могъл да стане, стига да иск ...