Той бе добър. По-добър от всички други. Разбираше ги, тях, слабите. И нямаше нужда от никого.
   Той бе самотен. Много самотен. Често сравняваше себе си с кошче. Знаете, "за душевни отпадъци". Но винаги на ум...
   Бореше се със себе си. Увладяваше чувствата си, но не винаги искаше да е така.
   Но той, същият, перфектният приятел, копнееше да бъде разбран. Събуждайки се сутрин не си казваше нищо. Преди доста време се отказа да се надява на един по-добър ден. Знаеше мястото си в обществото, на кошче.
   А беше наистина много добър.
   Имаше много красиви тъмно сини очи, като бурно море. Да, точно като бурно море... Но това беше преди животът да го пречупи. Разбира се, само той знаеше това, защото никой никога не ги бе забелязвал. Точно тези очи гледаха мило всеки, решил да изплаче мъката си. А този Всеки, който всъщност бе човек, наречен така, за да се избегне привързаността, никога не бе виждал красотата в нашия герой.
   Не, той не беше психоаналитик. Въпреки че сигурно би могъл да стане, стига да искаше. Но той не би си позволил лукса да иска нещо.
   Вярваше в хората. Вярваше наистина силно. Което, естествено, не му помогна да превъзмогне чувството... за кошче. Знаете, за отпадъците на човешката душа.
   Той се страхуваше от себе си. Всъщност, защо продължавам да го наричам "той". Нали си има име. Името му беше... хм,не го помня. Не съм сигурна дали и той го помни. Никой не го наричаше по име. Казваха му "приятел". Това гъделичкаше самочувствието му, но отдавна. Сега го плашеше. Като всичко останало...
   Не си мислете, че следва поредната сълзлива история за приятелят, който се влюбва. Знаете всичките и възможни завършеци.
   Той няма и да се самоубие, защото се чувства отхвърлен. И това сме го чували вече. Няма дори да се ядоса и да стане сериен убиец.
   Той просто ще продължи да си живее така. Питате ли се защо, по дяволите, ви разказвам тази история? Ами защото осъзнах, че е по-добре вие да сте моето душевно кошче, него го натоварват достатъчно.