Дали наистина имаме души и след това изгубени души...

Дали със сърцата обичаме, а после с тях страдаме...

Дали наистина сме изграждали едни мечти, който после са пръснати?...

Когато пускаме един човек да си тръгне от живота ни ние къде отиваме - къде оставаме?

Останало ли е нещо, което после можем да наречем „моят свят”!?

Пускаме го, а той къде отива? Дали ще е по-щастлив, по-спокоен и наистина свободен

или окован в самота, дали наистина смятаме, че така е по-добре или влошаваме още

повече нещата, и утре ще ме погледне ли със същия поглед, с който го срещнах за първи път?

Онзи блясък ще е запазен ли? Онази потайност, която до сега се опитвах да разбера и опозная, така мъчителна,

но и красива – тя ще е изтрита и погубена от битките, който съм водила с нея.

Топлината, която топлеше душата ми. Топлината ще е студена и мрачна.

Усмияката, коята така умело се прикриваше зад китката или просто с навеждане не главата,

сега ще се е скрила зад лицето далече от агресията, пред която и усмивка не помага...

Едно сърце, готово да обича безкрайно, сега ще е в страх безкрайно... да не бъде пак не разбрано.

И всичко пак е свързано с нея, с тази, която не прощава, тази, която за миг

обърква теб и живота ти – Таз Любов... която, ако не успееш да усетиш кога е дошла и да я хванеш,

а после да я опознаеш и да й се насладиш, не ти прощава, и оставя такива последствия в теб, и на живота ти...

за миг си като цвете без слънце, дърво без корен, река без камък, нощ без луна, а този миг е една малка вечост...

с едва достижим край,

а този край е с началото на новото идване на Любовта...

усмивка, тръпка, нежност, грешка, сълзи, разочарование, болка и пак самота и празнота...

И каде е целия смисъл... Дъждът завалява, спира, а после се испарява, за да завали отново...

Обичаш, наранен си, страдаш, проклинаш, после, без да се усетиш, пак и отново си Влюбен и Обичаш.

Кръговрат...

Любовта? Животът? Нещата, който не спират да се Въртят!