КУМБИА ЗАД ДЕВЕТИЯ ВАЛ

Цветан Бекяров

     Корабът бавно се завъртя по посока на брега, винтът направи още няколко забавени уморени движения и замря. Далече, съвсем далече, стопена от черното индиго на нощта беше останала невидимата нишка на хоризонта, притихналата бяла диря зад кърмата и извития край на планетата. Там някъде, завързани здраво с веригите на изоставените ми носталгични трепети, се намираше и едно зелено необятно поле, с щръкнала самотна къщичка и смях на любими деца. Но в момента всичко наоколо беше пропито от натежалото тропическо небе сред безкрайните и необятни зигзаги на съзвездията и техните отразени, мъждукащи отблясъци върху спящото огледало на морето. Между тях бях само аз и корабът, населен с моите копнежи по отминалите столетия и очакваното желание за допир до причудливите гънки на Панамския канал.

От десния борд сред закъснелите светлини на Rainbow city сънено се носеше все още приспивният шепот на вятъра. Мирише топло и влажно на тропик и непознати джунгли. И нощта сякаш хвърляше мрежите на времето над всичко това, през чиито пролуки изскачаха след половин хилядолетие крехките страници на пожълтялата история, трескавите търсения на Новата земя с изпитите от подагра нозе на Кристобал Колон - първооткривателя на Америка. Тук някъде из въздуха се носеше и споменът за Васко Нунес де Балбоа, пръв успял да пресече тънката шийка на континента и да запечата завинаги името си върху тази земя.

Отдавна беше преминала онази епоха, когато Европа изтри средновековния сън от очите си и влезе в единоборство с атлантическата бариера. След дълга и продължителна борба испанската конквиста успя да донесе на тукашните деца на първозданната природа стъклени гердани и обеци, пушечни изстрели и коне - всички ония образци, с които тогава се е блъскала в гърдите западноевропейската цивилизация и култура.

Сега всичко изглеждаше безмълвно и тихо под завивките на миналото и спокойната гръд на океана. После водата се спотаи за още миг, сенките избледняха, звездите избягаха нагоре и сред весело трепкащата синева на утрото се появи посипаният с бяла пяна пясъчен бряг. Фаровете, изправени като безмълвни стражи край Коко Соло и Колон, примигнаха за последен път и сред приближаващия изгрев на слънцето ритъмът на моето столетие радостно надделя над останалия в паметта век на Великите географски открития.

Колон грабва от пръв поглед с неповторимата индивидуалност на латиноамериканските градове, с бликащата като необуздана стихия тропическа растителност около него и строго специфичния аромат на възраждащите се всяка сутрин ежедневни ритуали на човешкото битие. Трите успоредни авениди, които преминават почти от единия до другия му край, с техния горещ и забавен ритъм на човешка суетня, с вездесъщите автомобили, служат като пресечна точка на десетки хиляди човешки координати. И макар че видимо не съществуват расови граници, класовият формализъм все още е обозначен с цвета на кожата. Понякога той прилича на закостеняло еснафско благополучие на безименен собственик на магазин за електроуреди, чиито деца всеки ден старателно мият стъклените витрини. Други лъжливо се отричат от собствената си раса, заобиколили личното си достойнство, за да намерят някакъв процеп към пътеката на белия човек.
Тогава техните надежди придобиват формата на вик, изтръгнат от нечия безработна душа, на молба за сянка на житейско признание. И това двойнствено състояние между негърски желания, индиански предразсъдъци или сънища от земята на метисите отдавна стои смачкано в юмрука на наложилата се северноамериканска цивилизация. Постепенно то покълва със заложения във всеки панамец фолклор, развива клонки, без да се страхува от приближаващите водопади на дъждовния сезон, когато всичко се измива и пречиства, за да се възроди отново под светлините на града...

Всъщност това е и моралното кредо на Берталисия Пералта, която преди повече от двадесет години заедно с Педро Кореа Васкес и още няколко млади поети поставиха началото на съвременната панамска поезия. Самобитността й се състои в това, че тя започна да обръща поглед към социалните теми, които днес вълнуват вече целия народ. Строителството на канала в началото на века успя да съедини не само двете страни на световния океан. То се превърна и в обетованата земя на хилядите безработни хора, които се стекоха от всички краища на земята. Така зоната на Панамския канал се превърна в смесица от различни култури, между които вече доста трудно може да се открие кое е истинското и лично панамското.

Около обяд, когато скалата на Целзий скача до тридесет и пет деления на сянка, улиците опустяват, а барчетата започват да миришат по-остро на женска похотливост. Дървените щори на по-богатите хасиенди се спускат дискретно надолу, за да прикрият нечие любовно признание. Настъпва часът на сиестата, на следобедната дрямка в люлеещ се стол или пред чаша мартини с много лед. Но може би най-безгрижни са младите момичета, които имат хубави крака. Ежедневно през канала преминават десетки кораби и все ще се намери някой чуждестранен моряк, който да отиде при тях, за да си вземе едно парче любов, което да го топли до следващото пристанище.

Пристигат кораби, пристигат моряци, носени от дебелите вълни на океана, а независимостта на Панамския канал все още не е напълно аргументирана и продължава да стои картотекирана в нечий сейф. Лист хартия, който поне засега гарантира, че деветият вал на стремежа за свобода най-сетне ще стане реалност в новия ни век. А вярват ли самите панамци в собствената си мечта? Може би единствено суровите погледи на мъжете и топлите въздишки на шивачките от трикотажните магазини знаят отговора на този въпрос.

Слънцето постепенно се отлепва от зенита, започва да слиза надолу и сред незабележимо промъкналата се прохлада по улиците все по-често започва да се вижда синият цвят на чорапите на момичетата от френския и американски колеж, които като безгрижна засмяна вихрушка разцепват скуката на анонимната тълпа.

Долу в крайчеца на брега водата продължава да прелиства страниците на морето. С причудливите плетки на вълните и златистия тен на залеза. Чайките рисуват със крилете си своите тайнствени, от никого неразгадани писмена, спускат се понякога надолу, за да видят пак за миг собственото си отражение.

Прибоят все така си разговаряше нещо с крайбрежните камъни, след малко трябваше да завали - неизменният и благодатен топъл дъжд, който всяка вечер измиваше листата на папаята и цветовете на джунглата. Но корабът вече трепери, развърта се и поема курс към трите шлюза и сладководното езеро Гатун. В едно от барчетата, което съвсем отчетливо се вижда от борда, бронзокож метис и красива мулатка танцуваха кумбиа - негърски танц, разпространен единствено в зоната на Панамския канал. И от техните плавни движения сякаш лъхаше радостта, че няма повече да има нищета, че освен американският долар започват да се виждат и панамски монети, а кръвта на двадесетте хиляди загинали в строежа на канала отдавна е пресъхнала и се е споила с бетона на шлюзовете.


Колко време стана вече не съм стъпвал на бряг, на истинска земя с нейните мириси и чисто земни изгреви и залези на всяка надежда.

Сякаш времето за онези хора, на които толкова много държа, тече в съвсем друго измерение и в техните ежедневни грижи отдавна вече няма място за мен. Явно са свикнали да се справят и без моята помощ. И пространството за тях е възприело други измерения, стрелките на часовника са започнали да се движат в някакъв непонятен или забравен вече от мене кръг. Пиша писма и радиограми явно с безсмислени напътствия. И те изчезват някъде в другото време и пространство. После някакъв невидим човек ги приема и ги носи до онзи спотаил се в съзнанието ми адрес и въпреки това отвсякъде цари мълчание.

Сякаш съм забравен от всички адреси по света!

В шкафчето са останали едно бурканче с печен пипер и половин бутилка домашна ракия. Пазя ги - ще дойде празник и ще трябва да почерпя колегите си с по една шепа българщина. И макар че разговорите за едни и същи неща са ни дошли до гуша, пак ще седнем един до друг по съдба и ще се опитаме да пречистим душата си, да я приготвим за това тъй дълго завръщане...