Любовта - изпитание за свободни хора
Темата и динамиката на любовта вибрира във всеки живот и душа, развивайки всичките и вариации, често толкова различни една от друга, но всеки усетил проявата им от една първична природа - кога роби, кога владетели на чувствата си, любовта не ни остава свободни да избираме. Във всеки случай сме в неин плен, защото тя или по-точно това, което стои зад тази дума, е един многоизмерен процес, съществуване и природна даденост и дори свободния ни избор можещ да ограничи пълния потенциал на разгръщането и в индивидуалния ни живот - няма човек, който да избяга или да се отвърне изцяло от нея.
Невъзможно е човешката ни същност сама да преодолее себе си при условие, че в изначален вид не се е самосъздала и няма тази власт да промени природата си, а само двустранната сила на развитие на заложеното ни или неговата деградация. И тези продължения на същността ни, както могат да извисят любовта ни, така могат и да ни изведат далеч от нея. Но не и да прекъснат нишката ни с нея - да живеят върху друга основа, защото любовта е преди човека, тя е началото като матрица и продължение като реалност на вселената. Любовта не се съдържа само във взаимното споделяне на чувства, емоции и мисли, произтичащи от дълбочината на душите ни (различавайки се от тези на реактивното поведение, отразявайки средата ни), в симбиозата на тела и съдби - това е само ограничената и форма в общия човешки живот като начин на осъзнатото и съществуване в него. Любовта като състояние, енергия и модел на развиващото се съзнание или този многоизмерен процес е неизменен и свободни хора от неговото присъствие и влияние не съществуват - темата дали свободата на хора, необвързани с други в дълбок взаимообмен на самите същности, е изпитание за тях - т.нар. земна любов само определя въпроса дали и доколко човек може да се освободи от любовта като начин на живот, но не и от любовта като принцип и явление. Природата на човека е и природа на цялата вселена, тъй като той я отразява като проява на съзнателната и част. Вселената е създадена от любовта (нейните закони) също като човека (не като биологическа единица, а като същност), а любовта в чистия си вид е всъщност приемане, споделяне и поддържане помежду си на съставляващите части на целостта. Законът на любовта като процес е този, който прави нещата така, че те не могат да бъдат отделени едно от друго, те са свързани помежду си. И от тази даденост не може да избяга, да се освободи нито една цялост - било вселената, човека или всяка друга. Първичното състояние на любовта в човека се проявява в организма му - отделните му части са свързани в съвършени взаимодействащи системи, позволяващи физическия ни живот и запазването на целостта ни.
Тази любов не е продукт на човешките чувства и желания, тя е продукт на самата себе си.
Отразена в нас, тази космическа сила ни прави пълноценни и самоподдържащи се, тъй като сами за себе си сме цялост. Живеем многоизмерен живот, в който участваме както в осъзнатия си вътрешен духовен живот на лични преживявания, така и в неосъзнатия си вътрешно биологичен и същевременно в този на другите до нас, с които сме пряко свързани чрез многостранни връзки, както и в този на колективното човечество, чрез последствията на нашите действия и еволюция - и всички те са свързани в едно. А любовта е обединяващото звено. Така, както е в нас и извън нас, еднозначен отговор или положение по този въпрос едва ли е възможно. Определяйки любовта, ще разберем, че едновременно можем да сме свободни от нейния психологически човешки еквивалент, но не и от цялостната и природа. След постигането на такова разбиране свободно можем да си позволим разглеждането на тази нейна част от контекста на темата, подразбираща се от само себе си, без да ограничим нейната цялостна сила, пълнота и величие.
И така, в междуличностните отношения, в емоционалния и духовен живот измерението на идеалистичната любов се явява учител, урок и изпитание по пътя на осъзнаването ни като Човек. Любовта ни учи за това, че нейната природа е и наша природа, дава ни урока, че без нея животът няма смисъл, щом лежи върху нейната основа и е изпитание за свободния човек, защото в опитите си да се освободи от нея - като нещо извън него, приемайки това ограничение за любовта, налагайки му да мисли, че по този начин не е самостоятелна цялост и пълнотата на съществуването му зависи от някаква си "половинка", може да погуби индивидуалността си, преди още да я е осъзнал напълно и така да не постигне свободата си в най-широк спектър от проявления, която осъзнаването на последната дава. Свободният човек не е същия като самотния - първият е необвързан, защото това е неговата воля и търси (дори и да е несъзнателно) истинската любов - изпитание за духа му и неговата стойност, а вторият е сам, защото е приел любовта като изживяване извън себе си и е допуснал да бъде зависим от него - изпитание за волята и индивидуалността му. Свободният човек е преминал фазата на зависимостта, която не е освобождаващата и пълноценна любов, а форма на емоционален и според отделните нужди всякакъв паразитизъм. Самотният човек страда, като се е оставил да бъде зависим - и независимо от всичките му връзки, които винаги се рушат поради това, че служат на всичко друго, но не и на любовта, в крайна сметка остава вътрешно самотен и неудовлетворен. Влюбването и неговото траене за това и не издържа във времето, защото подобно на всяка заблуда, си има своя край - тази за зависимостта. Много животи илюстрират тази заблуда, уроците са навсякъде около нас, само трябва да се вгледаме и да се вслушаме. За пример служи и тази част от песен:
"... превръзка черна вечерта ми върза на очите... без теб внезапно ослепях и сляпа ще съм вече - нищо аз не виждам, не виждам... сляпа съм без твоя дъх, кажи къде - тръгна си покоя? - стой, аз ще полудея! - викам те и страдам, в бездната пропадам, кой ще ме прегърне, светлината да ми върне.."
Очите като символ на душата ясно сочат любовта като душевен процес при човека, но и съответно възможността да пропаднем в бездната на безсмислието, ако тази ни душа не развием до такава степен, че да не бъдем зависими от тази на някой друг. Подобно на пеперуди еднодневки много хора, в стремежа си да опитат нещо, което не са осъзнали напълно - в случая любовта - и в избързването им под въздействието на предразсъдъци и ползването на ограничени мисловни модели за времето, често ослепяват в притеглянето си към изкуствената светлина на една връзка, която не е плод на истинска любов, някои само временно се заслепяват, а други напълно изгарят и символично душата им умира. А пред всеки стои по-трудния и наистина свободен избор да дочака преминаването нощта на незнанието в работа върху овладяване на себе си и после смело да посрещне светлината на деня, където нещата са такива, каквито са и не се изкривяват от сенките, които хвърлят. Нощта винаги е белязана с борба със страховете ти и с всичко, което те кара да изпадаш в състояния, независещи от волята ти, но за да има победа и награда - усилията и борбата са оръжието, от което не бива да бягаш... иначе без да се усетиш, можеш да избягаш от любовта.
И тъй като любовта е процес на вътрешно преживяване и външна промяна едновременно, изпитанието на прага, на което застава свободния човек, е да приеме, че любовта е колкото в него, толкова и в живота му и че като осъзната част от него, тя не може в никакъв случай да обремени свободата му - всъщност тя му я дава. Разбирането за нея те освобождава като от затвор и така си позволяваш да я изживееш свободно във форми, които същността ти определя. Само така запазваш индивидуалността си и целостта си разбрал, че истинската любов не е нито романтична, нито трагична. Тя е просто осъзнаване на себе си, събиране на частите на твоята идентичност, превръщането ти в пълноценен човек и така, обичайки себе си, можеш свободно да решиш къде и как да вложиш тази любов - в работата си, в грижите за други хора или в пълното сливане с друг човек, не защото си длъжен да го направиш, за да придобиеш илюзорна цялостност - мисъл на обвързващо ограничение, от където произтича душевното страдание - не заради себе си, или заради другия, а заради самото състояние на осъзната и сублимирана реална любов - да приемеш друг човек и съдбата му изцяло в твоя живот и път с отговорност равна на тази, която проявяваш спрямо себе си.
© Аз Мистик Todos los derechos reservados
Съгласна съм с тебе. “Определен”, значи, че проявлението на любовта не може да бъде към първия/та, който ти се изпречи на пътя. Изборът става съзнателно или несъзнателно според някакви изисквания, нужди на тялото, чувствата, мислите, разума. Тогава, когато срещнеш този “определен” човек, идва евентуално ТЯ и се стига до онова “приемане” на този човек в живота ти със съответната отговорност, за което пишеш. И, ако си успял да се влюбиш в оня, който отговаря на твоите изисквания за любим, съвместния живот е успешен, хармоничен,завършен, цялостен. Такъв, какъвто не можеш да постигнеш с друг човек, а само с един-единствен. И ако няма друг такъв, а той е само един-единствен, оня, с когото най-добре си “пасваш” на света, защо тогава да не може този единствен човек, оня с когото се допълваш най-добре, да наречеш своя “половинка”?