Тя беше щастливо момиче на тринадесет години. Имаше си всичко – верни приятели, любящо семейство, здраве и късмет. Но ù липсваше нещо. Нещо много важно в живота на всеки тийнейджър. Липсваше ù човек, на когото да даде цялата си любов, цялото си сърце. Човек, който да я обича така, както никой друг. Правеше всичко по силите си да намери така жадуваната емоция, така дългоочаквания ‘’принц на бял кон ‘’, но той все не идваше и не идваше. Макар че близките ù я даряваха с цялата обич на света, тя се чувстваше самотна. Един ден, след поредното разочарование, угасна и последната надежда, която таеше в себе си. Тя реши, че никога повече няма да направи опит да сподели чувствата си с някого, с риск да бъде отхвърлена. Започна да се затваря все повече и повече в себе си, да се кара с приятелите си… Постепенно всички я изоставиха. Една-единствена остана нейната майка, която за нищо на света нямаше да позволи детето ù да страда, та дори да се наложеше да убие някого. Майката правеше всичко възможно малкото момиче да се чувства добре, но то не оценяваше усилията ù и я критикуваше постоянно.
 Веднъж девойката излезе да се разходи и да събере мислите си обратно в главата си (те бяха толкова много, а толкова объркани). Вървя през парка, среща се с познати, видя дори своите приятелки, които просто я отминаха. Тогава тя осъзна, че не си струва да загуби всичко, което е имала, заради едно разочарование. Даде си сметка, че животът е пред нея и тепърва ù предстоят много приятни моменти с много различни хора. Продължаваше да върви без посока и да мисли. Стигна до един мост и се загледа във водата. Там тя виждаше самата себе си. Дори реката толкова много приличаше на нея – обикновено тиха и спокойна, днес тя бе развълнувана, преливаше от коритото си и гонеше хората, които друг път обичаха да ù се радват. Момичето тъкмо бе на път да вземе решението да не тъгува повече за неща, които не си заслужават, когато някой силно го сграбчи за ръката. Докато се усети, вече беше в реката. Ами сега? Какво да прави? Та то не можеше да плува! Ще си умре тук, самò, точно както му се искаше преди само половин час.
 Малката жена вече усещаше, че силите ù я напускат, когато чу силен плясък.
 Събуди се на легло с бели завивки, облечена в странна нощница. Разбра,че се намира в болница. До нея стоеше майка ù с изпито от мъка и притеснение лице, която не можа да повярва, че детето ù е живо. Веднага извика приятелите на момичето, роднините и всички, които се притесняваха за съдбата му. Изведнъж стаята се напълни и с нея се напълни душата на детето. Осъзна, че не е самò и винаги ще има хора, които да го подкрепят.
 Колкото и щастлива да се чувстваше, тийнейджърката все още усещаше празнотата в сърцето си, липсата на човека, който я обича по-различно и по-силно от останалите.
 Изведнъж сред тълпата от хора забеляза едно непознато момче. То беше високо около метър и седемдесет, с черна коса и зелени очи. Погледна я, усмихна се и я поздрави. Тя не можеше да се сети какво точно да му каже и го попита кой е. Момчето замълча, а тя видя мокрите му дрехи и разбра, че това е нейният спасител. Не намери подходящите думи, с които да му благодари, затова просто се усмихна. Герой изглеждаше сега в нейните очи това на пръв поглед обикновено дете.
 Минаха няколко дни, девойката се възстанови, тръгна отново на училище, всичко си беше както преди. Но сякаш имаше нещо различно. Сякаш тя вече не усещаше тази празнина в сърцето си. Някой беше заел това място. Изведнъж тя се сети за момчето от болницата и почувства остра болка в корема. Или може би това не беше болка. Това бяха тези пеперуди, хвърчащи из стомаха ти, когато любимият човек е наблизо. Когато вдигна глава и се огледа, тя го видя. Да, това беше той, нейният спасител, нейният герой. Стоеше точно срещу нея и се усмихваше плахо. Тя се приближи и му благодари за благородната постъпка. Но не беше нужно – очите ù говореха достатъчно.
 Тя усещаше във всяка дума, всяко негово движение, че и той се чувства по същия начин. Мина време. С всеки изминал ден тя го обикваше все повече и повече. Всичко между тях вървеше чудесно. Тя започна да отделя повече време за него, отколкото за приятелите си и всичко останало, но това не ù правеше впечатление.
 Един ден те се срещнаха случайно в двора на училището. Тази случайна среща ù даде да разбере, че не е единствена. Поиска да разбере кое е момичето. Той отговори, че това е негова братовчедка. Тя му повярва, защото го обичаше, а любовта е сляпа. Тази случка обаче се повтори. После се потрети. Момичето се отчая. Нима съществото, изпълващо дните ù със светлина, можеше да бъде толкова подло?
 Мина още време. Малката жена продължаваше да мълчи и да се надява, че всичко е лъжа, една илюзия, породена от нейното съмнение.
Веднъж, по пътя за вкъщи момичето се замисли за това, че вече не е толкова щастливо. Осъзна, че се съмнява в човека, когото обича, а това не беше редно. Опита се да открие причините за съмнението си и никак не ù беше трудно. Вървеше и мислеше. Усещаше, че не върви към дома си, но сякаш нямаше сила да хване правилния път. Изведнъж се спря ужасена. Още една случайна среща? Не! Тя не можеше да го понесе. Не искаше да повярва, че това е поредното фалшиво щастие, поредната изкуствена усмивка… А всичко изглеждаше толкова истинско!
Не поиска обяснение, затича се разплакана. Прибра се у дома и се затвори в стаята си. Отчаяна, съкрушена, толкова малка, беззащитна и предадена за пореден път.
Нима светът е толкова подъл? Не съществуват ли хора, на които може да вярва? Много въпроси я вълнуваха.
Обхвана я ярост. Хвърляше предметите в стаята, а нараненото ù сърце сякаш напираше да изхвръкне. Вратата се отвори. На прага – мама. Девойката, обляна в сълзи, изпълнена с гняв, попадна в тихата ù прегръдка. И без да иска зареди накъсани от ридание фрази, разказваше на майка си за болката, за самотата.
А тя? Тя стоеше безмълвна и слушаше. Това беше нейната рожба. Да! Но вече девойка! Голямо момиче, изпълнено с грижи и проблеми.
Жената отрони сълза, най-горчивата! Моментът не беше подходящ за съвети. Така притиснати една в друга, майка и дъщеря стояха дълго.
Момичето осъзна, че не бива да затваря очите си, когато под носа му се затвори една врата, защото така пропуска шанса да види хилядите други, които се отварят за него в този момент. Обеща пред себе си и пред майка си, че няма да страда за нещо, което не си заслужава и няма да плаче за някой, който струва по-малко дори от само една сълза, изплакана за него.
Малката, и в същото време вече пораснала жена, разбра, че винаги успява, защото мама е с нея. А тя си знае колко безсънни нощи е преживяла, колко сълзи е изплакала, докато се справи с грижите!
Но… такива са майките! Живеят единствено и само за децата си.
Тя бе щастлива, че го осъзнава. След всичко, което майка ù е претърпяла заради нея, без тя да разбере, след всичко, което е направила само, за да е добре детето ù, не ù остана нищо друго, освен, засрамена, тихичко да промълви:
„ Майчице свята, благодаря ти, че те има!”