Границата между отчаянието и вярата е съмнението. А реката на надеждата тече под него и ни чака да се удавим. Почудата от света е присъща на всички деца. Но защо губим нея и всички звезди в името на теснотата и мрака, къде остава вярата в "дните честити"? В поредната чашка? Лириката на тъжния човек? Къде е смелостта ни да бъдем себе си?
         Смелостта да седнеш пред белия лист и да напишеш себе си е нелека задача. Защото, сядайки, започваш убийството на сегашния теб и раждането на следващия. Вярата ни чака след всяка крачка, точно до нас - наша сянка. Отчаянието ни завладява, както би ни обградила мъгла, но продължавайки да вярваме, че има път, ние съществуваме. С въображението успяваме да победим всички светове, а дали тъга или наивност няма значение - ние чувстваме.
         Пишейки себе си променяме светове. Гоним депресията. Сънуваме красота и рисуваме мечти. Обграждаме се със спокойствие. Отказвайки се от другото, оставаме в самота и надежда, малко мрак и няколко стиха, песни или може би просто тишина. Останем ли със себе си се отпускаме на настроението. Искрено и чисто, капещо като сълза, както луната попада на небето, както слънцето сънува облаци. Топлината ни завладява в най-страшния пожар - на съмнението. Къде е смелостта ни да бъдем слънце? Избирайки съмнението, ние отнемаме необходимостта на друг да го прави и създаваме свят. С коли ли ще бъде? С оръжия ли? Или може би малка сладкарница накрая на града? Ако кажеш, че си щастлив, вече си щастлив. Ако измислиш свят, ставаш надежда. Хубавото на съмнението е, че пита и търси причини. Може да е странно, но съмнението значи вяра. За да се съмняваш в нещо, вече трябва да вярваш в поне едно. Защо хората се страхуват от бъдещето? От чуждия човек, лошия политик, вирусите, пчелите, лошата дума... Страхуват се за себе си. А защо светлината всяка сутрин протяга лъчите си към нас? Тя не се свива на топка. Приемаме се по подразбиране без да го съзнаваме. Научили сме се да въртим колелата на живота и дори не е нужно да държим кормилото, за да живеем. Но когато разберем, че така нареченият „порочен кръг“ е просто звукът от търкането на гумите в асфалта, тогава ще започнем да живеем.

         Любовта между сълзата и огъня е известна отдавна. Откакто съществуват. Те преливат едно в друго и пак се появяват. Сънуването на щастие не е непривично и за светулките. Независимо дали го усещат, в крайна сметка го рисуват... Не са ли именно те между сълзи и огън, искрите? Толкова е красиво да плачеш огън... А залезът, когато те гледа, имаш чувството, че светът свършва. Завинаги. И после трябва да рисуваш нова сутрин. Принципът на дуализма е прост: каквито и материали да вземеш, накрая получаваш картина. Проблемът е, че ние не сме боички, а същества мислещи, дишащи. Проблемът е, че всичко изчезва.

         Но, колкото и да сме мънички, дишаме. Въздухът, който сме поели през живота си, е достатъчен да захрани хиляди вселени. Очите ви светят нощем. Защо? Обичам вечерите, когато стоях на вилата и гледах тишината. Струваше ми се, че светът никога няма да свърши, че ще бъде винаги така. Че ще бъде винаги, както по книгите, изпълнено с живот, когато всички спят. В сънищата сме най-истински, защото освобождаваме себе си. През деня усещам как търся нещо. Нещо, усетено в съня преди живота, дало ми начален старт и мисли. Хората са открили огъня, за да намерят себе си, но... дали това не е само илюзия. Хората - неоткрили огън, пак щяха да са живи и дишащи, мислещи. Може би щяхме да напомняме на маймуни. Може би щяхме да живеем само в топлите страни. Може би щяхме да сме екологично чисти. Може би пак щяхме да летим в Космоса. И без огън, унищожение. Може би щяхме да се научим да градим светове без да убиваме други. Щяхме да засаждаме цветя, за да ги гледаме, щяхме да се храним със слънчева светлина. И тук е мястото, където илюзията става прекалено абсурдна. И не само - просто се оказва, че няма смисъл. Слънцето също е огън, унищожение. И в най-голямото си щастие, ние пак бихме умирали и убивали. Бидейки на това място, пречим на нещо друго да бъде. Това са законите на живота.

          И защо да няма хора в кръчмите? Защо да не се шири чалга в умовете ни и пепел в погледите, когато единственият закон на света е, че няма постоянни закони видими от нас? Защо като сме слепи да не проиграваме шанса си по всички възможни начини и да се губим в смъртта като прашинки, които поне са опитали да бъдат нещо. Вместо да сме като другите паячета, сме полазили по слънцето и сме опитали да потърсим и друго нещо, освен мушички. Защото се свеждаме до консумация. А всеки консумира различни илюзии и картини, било под формата на вкус или поезия, или преживявания из градския пейзаж. Превърнали сме се във всепоглъщаща мания да усещаме. Без да искаме, всички сме се превърнали в поети. Освен най-мързеливите. Дали винаги е било така или само така ми се струва? Дали ще съществуваме вечно, закачени на своя слънчев лъч? Светлината съществува вечно, и точно затова смятам да избягам от града. Аз вече съм в Космоса. Ще го оставя на усамотението и мислите. Всички сме поети без да искаме. А ако обичаме думите можем да станем и истински. Хора. Нали думите са, за да свързват хората?

          Това е очарованието на града, че дава простор на съмнението. Но попаднали в рога на изобилието, понякога забравяме кои сме и откъде сме тръгнали. Чух един смешен израз, че всичко, за което мечтае жената, е да стане бабичка.

          А това е цитат от един любим мой поет:

          "... Лудостта ми приижда на орляци...."

          Не знам защо ни е  необходимо да поглъщаме светове, за да бъдем истински. Знам само, че когато градим ни признават за истински. Защото има какво да консумират. Съмнението в града идва от твърде многото хора и бедната ни фантазия. Можем да бъдем каквото си искаме, но има ограничения, ограничения... Например аз сега мечтая да съм в планината. Но открих, че науката предлага повече възможности и от най-пълнокръвно-дивачния живот, който може да съществува. А и защото се страхувам. Има хора, много по-смели от мен. Най-лудите хора са тези, които нямат граници. Но няма хора без граници.

          Между слабостта и силата сме вярващи, дори и в най-голямото съмнение. Ако не бяхме вярващи, нямаше да съществуваме сега и аз да си пиша разни текстове. Всички светове, задачата ни е да се научим как да ги изразим. Не е ли нощта най-красивото платно? Тогава всички сме... някак заедно.

          Вярата на градския човек е по-луда от вярата на селския човек или на ескимоса, например, защото носи дивашкото в себе си, но освен това има много прозорчета, които светят нощем и мислят. Болестта в никакъв случай не е сила, но изчистим ли се от нея, може би ще повярваме в светлия живот на задружието. А болестта е инерцията. Или пък не. Задружието може би е смърт на индивидуалността. Без баланс между вяра и съмнение сме загубени. И все пак заедно можем да изградим нещо. Изграждайки града навсякъде такъв, какъвто трябва да бъде, а не струпвайки се в разпадащи се структури. Поетът е в душата. Дано не го изядем...