"Математиката е кралица на всички науки, а Теорията на числата е кралица на математиката",

обичал да казва Принцът на математиката Карл Фридрих Гаус (1777 - 1855), който още като дете пресметнал наум мигновено, че сумата на числата от 1 до 100 е 5050, забелязвайки, че сборовете на равноотдалечените членове е винаги 101, а двойките такива членове са на брой точно 50.
       
        Днес ние вече сме убедени във верността на мисълта на Карл Маркс (1818 - 1883), че:

"една наука може да се смята за истински развита само когато е в състояние да си служи с математиката".
 

Или другояче казано, когато Мохамед (конкретната наука) не отива при Планината (математиката), то планината отива при Мохамед. С Естетиката това е отдавна случил се факт. Неслучайно геният Херман Вайл (1885 - 1955), чрез забележителния си труд "Симетрия", разкри дълбоката връзка между Естетика и математика. Понастоящем понятието симетрия, генерирало и термина суперсиметрия, е подложено на бурно развитие и означава уеднаквяване на всичко различно в точката на сингулярност - налягане, температура, пространство, време, материя, идея и т.н.  Или, както сполучливо се изразява Георг Вилхелм Фридрих Хегел (1770 - 1831) в своята "История на философията":
 

"числото е трансмисията между материята и идеята",

за да може вселената да се превърне в поле, където шества Абсолютната идея. Стрелата на симетрията отвежда реалния материален Свят към портата, наречена сингулярност и когато Той премине през нея застива в т.нар. платонови ейдоси. Антистрелата (т.е. обратно насочената стрела) форсира т.нар. "голям взрив" и черната дупка се превръща в бяла. Втеклата се материя към света на идеите и застинала в тях, сега изтича обратно, като от праизвор, раждайки по космогоничен сценарий (описан блестящо от нобеловия лауреат по физика Стивън Уайнбърг (р. 1933) в книгата му "Първите три минути") разширяващата се вселена. Симетрията се асиметризира. Температура и налягане спадат. Раждат се време и пространство, вплетени като сиамски близнаци в пространствовремевия континуум на Херман Минковски (1864 - 1909). Новороденото бебе-вселена се разширява и охлажда скоростно. И както твърди големият американски физик и също нобелов лауреат - Шелдън Лий Глашоу (р. 1932), тенденцията към загуба на симетрия, т.е. към придобиване на асиметрия, е пряко следствие от скоростното охлаждане на вселената. 

        Ние, обикновените хора, сме далеч от този кръг идеи, имащи повече характера на научни хипотези, които капризното време би могло и да опровергае.
        Изложената от Вайл концепция за симетрия, синхронна с разбирането на големия геометър Феликс Клайн (1849 - 1925), трактова симетрията като вид запазване на определени съотношения при извършване на дадени често срещани преобразувания. Това все още звучи твърде абстрактно на "простосмъртните", които под симетрия разбират насажданото им с години, от училищните курсове, геометрично понятие за съхраняване на еднаквост при огледално отражение. Всъщност Изкуството и  Естетиката боравят най-вече с това най-опростенческо понятие, въпреки че то е един съвсем частен случай от глобалното разбиране за симетрия, изложено вкратце от мен по-горе.

       Добре известна е връзката на възприятието ни за нещо като красиво с някои фундаментални математически константи, като например константата, наречена "златно сечение". Числената й стойност е равна на полусбора на 1 и квадратен корен от 5. При нормалните хора това е отношението на разстоянието от основата на ходилата до пъпа и на разстоянието от пъпа до върха на главата. В петолъчката, известна още от най-дълбока древност като пентаграм, свързана с мистериите на питагорейското братство, златното сечение се реализира, като всеки диагонал разсича произволен друг такъв на отсечки имащи точно това отношение. При шестолъчката (известна още като еврейската звезда) това отношение е вече 2:1 и расте за всяка следваща ен-лъчка, стремейки се, в случая на безкрайно-лъчка, да стане точно 3:1. По тази причина от всички ен-лъчки най-красива е петолъчката и не случайно именно тя е избрана от древните за магически символ на езотеричните общества. Изучавайки математически законите на Естетиката, Леонардо да Винчи, а и много други велики художници след него, са създали шедьоври в живописта.
Това не би се случило, ако те бяха рисували, мацайки по платната, като редица съвременни художници, на стохастичен принцип. Казано вкратце, присъствието на математиката в Естетиката е неотменим факт.
        В едно недалечно бъдеще прогнозирам откриването на т.нар. от мен Супертензор на Естетиката, който със сигурност не е финитен. С него вероятно е свързано физическо поле, подобно на електромагнитното и гравитационното, което следва да бъде наречено Естетическо силово поле. Това ще бъде полето на шестото взаимодействие, отсъстващо досега от всички физически теории, които говорят за обединение единствено на петте на брой забелязани фундаментални взаимодействия: електричество, магнетизъм, слаби взаимодействия, силни взаимодействия, гравитация. Това все още нереализирано, чрез единна математическа теория, хипотетично поле, е наречено поле на Великото обединение. Засега са обединени успешно (теоретично през 1968г. от пакистанския физик и нобелов лауреат Абдус Салам (1926 - 1996), заедно с Уайнбърг и Глашоу,  в едно единно поле (наречено поле на електро-слабите взаимодействия) само първите три взаимодействия: електричество, магнетизъм и слаби взаимодействия.  Репрезентаторът на полето е известен като w-бозон (означението w идва от weak) и съществуването му бе доказано експирементално чак през 1983г.. Подобни открития, рано или късно ще превърнат Естетиката в обективно съществуваща наука. Да не забравяме, че с фундаменталтия си труд "Естетика" самият Хегел направи решителна крачка в това направление.
       Но как стои въпросът с една друга дисциплина, наречена Етика?! Ще дойде ли Планината и при нея? Заявка за това прави холандския философ от еврейски произход Бенедикт (Барух) Спиноза (1632 - 1677) със своя капитален труд "Етика". Книгата си служи на практика с формулировки, наричани теореми, които се "доказват" от автора с помощта на логически разсъждения. По същество това е пръв опит да бъде аксиоматизирана Етиката. Днешният интелигентен читател не би прикрил лесно снизходителната си усмивка, плод на известна наивност в повествованието на Спиноза. Но от друга страна трябва съвсем сериозно да се приветства пионерския характер на това изследване. Съвсем друг поглед върху Етиката демонстрира австрийският философ Лудвиг Витгенщайн (1889 - 1951). В своя труд: "Логико-философски Трактат" , Витгенщайн отрича на Етиката възможността да бъде наука. За него тя е преди всичко трансцедентална . Той пише :

„Ако има ценност, която притежава стойност, то тя трябва да се намира извън всичко, което се случва, и да е извън битието. Защото всичко, което се случва, и битието са случайни. Това, което прави нещата случайни.... трябва да се намира извън света. Затова също така не може да има и пропозиции на етиката."

Но що е Етика? - справедливо ще запита всеки читател, искайки да узнае за какво всъщност говоря. Бих му отговорил най-простичко така. Етиката е наука за отношенията Бог - Свят. С други думи Етиката е наука за отношенията между Създателя и собственото му Творение. В този смисъл нито една религия, или всеобхватно учение, не може да избегне Етиката, в частност и нито един истински мислител и философ. Тук (и не само тук) ние не можем да изредим имената на всички известни личности имали непренебрежително отношение към Етиката, дори и по технически причини. Но и да можехме да сторим това, нямаше да можем да осветлим по-добре темата, защото тя не зависи нито от имена, нито от учения. Ако приемем, че Светът е създаден по изначален промисъл, а не е е самосътворен, то неговият Създател е безусловно математичен по своята природа, или по-просто казано, Той е най-големият математик, но действа чрез математика, която в по-голямата си част все още не сме открили и може би няма да успеем да открием никога. Така или иначе Етиката предпоставя изучаването именно на Неговата математика. Всяко наше отклонение от нея е грях. С други думи грях следва да наричаме всяко отклонение от Създателя.
        В основата на всяко едно поведение, което следва да бъде окачествено като етично, разбира се лежи понятието сакрално пространство и неговият контур. Да го наречем сакрален периметър. Божествените закони апелират именно към съблюдаване на принципа за ненарушаване на чуждото сакрално пространство. Като пример ще посоча древния принцип, наричан Ахимс (т.е. съблюдаване на ненасилие). Иисус, в своето учение също засяга този важен пункт, призовавайки, да не правим на другите това, което не бихме искали да правят на нас. Но възможно ли е винаги обособяването на сакрално пространство? Този важен въпрос следва да бъде отнесен към математическата дисциплина наречена Топология. Топологията изучава близостта между обектите (точките) в едно множество, наричано за удобство топологично пространство. Тя имитира в по-абстрактен вид онова, което сме свикнали да си представяме в равнината или в пространството, където си служим с кръгове или кълбета, съдържащи точките. Тук ролята на кръгове и кълбета играят специални множества - елементи на топологията, наричани отворени, т.е. несъдържащи контура си. На практика всяко такова множество е околност на всяка своя точка. Въпросът за обособяване на сакрално множество сега се свежда до това, ако имаме две различни точки, можем ли да ги отделим (една от друга) с помощта на непресичащи се околности. Оказва се, че това е възможно далеч не във всички топологични пространства, а само в специални такива. Те са изследвани от немския математик Феликс Хаусдорф (1868 - 1942) и носят в негова чест наименованието: пространства на Хаусдорф. Така стигнахме до важен и неочакван извод. Етиката съществува единствено в пространствата на Хаусдорф. Вън от тях тя е немислима.
       На всички вярващи в съществуването на Създателя, пожелавам да се надяват плахо, че пространствата, които обитаваме са пространства на Хаусдорф. В противен случай грехът е изконно неизбежен и човешката природа ще се окаже греховна не по вина на Създателя, а по силата на изначално математическо статукво. Такъв грях е уместно да бъде наречен ПредПървороден.
 

Бел. на автора: Това есе съдържа изцяло оригинални мисли и разсъждения, които се публикуват за пръв път в този сайт.