Мисля, че с търпение всичко се нарежда. Да постигнеш, каквото искаш, и да го постигнеш добре. Когато бях в гимназия, никой не знаеше за какво се използва математиката. Когато съм в университет малко хора виждам, които искат да учат математиката. И все пак аз все повече се убеждавам, че е красива, защото е опит на човека да изобрази действителността истинно. Няма значение какво преподават в университета, ако всичко е в ума ти. Важно е да ти харесва. Но може и да греша. Може да я приемеш и за игра на ума. Но в нея са кодирани движението на планетите, подредбата на обществото, може би дори произходът на живота. По-лесно е, ако се занимаваш с това, което ти харесва. Тогава похабените усилия няма да ти се струват напразни. На мен ми се струва интересно това, че можеш да докажеш или отречеш всичко, стига да имаш достатъчно умения. Също, че в математиката има вплетени история, философия, въображение и инат, кръвопролития, любов, биология, политика, бъдеще.
Никой не ми вярва, защото не споделям. Не споделям, защото не ми се струва редно, докато не видя всичко. Не виждам всичко, защото не е възможно. Уча математика, защото ми се струва възможно.
Ако си на три години, ти е простено да не знаеш нищо, а да действаш на принципа „копирай всичко“. А когато си на трийсет? На петдесет? На осемдесет и три? Някой би ли прочел числото 1240 на обратно без да заплете мозъка си, когато му кажа, че има поне три различни варианта и въпросът ми не е правилно обоснован? Аз например се сетих за тях в следния ред: 421, 0,421, теседиритеч и атсевд адялих, а някъде между другото и за -1240, може би защото се намира от обратната страна спрямо нулата върху реалната права, огледално на 1240. Може би никога няма да успея да прочета себе си на обратно, защото първо ми е хрумнал грешният вариант от няколко равноправни отговора и никога няма да мога да възстановя правилната логика след простите равносметки на сложната ми глава. Когато мълча, никой не ми вярва, защото съм огледална на себе си. И мога да видя в хората не отражението си, а истинската аз, която мълчи и се вижда с отражението си. Може би се забивам в неправилен кръг, но навярно това ми е заложено генетично, защото съм така, откакто се помня – на две. Не че съм на две години в ума си, но може би съм някъде близо до това, защото се помня. Помня и как гледам звезди. Карираната поличка в първи клас. Аз вече говорех, и все пак не съвсем – още от детската градина бях стеснителна. В пети клас пък не ми достигаше достатъчно мисъл, която да влагам в изреченията си. На осемдесет и три навярно няма да ми достига достатъчно живот, за да бъда истинска. Развивайки говорните си умения, човек може да накара хората да му вярват. Но защо, защо е нужно?
Въобще не ми се струва редно, докато не види всичко, да ме убеждава някой в каквото и да било. И все пак имам нужда. Да ми кажат, че ще бъда вечната любов, да ми кажат, че съм умна, да ми кажат, че съм невероятно красива, да ми кажат, че им е хубаво с мен, да ми кажат, че има надежда за бъдещето на хората, да ми кажат, че не съм никак глупава, да ми кажат, че не съм никак грозна, да ми кажат, че не е лошо да се видим, да ми кажат, че няма защо да се притеснявам за нищо. Искам просто малко спокойствие. Когато не си сигурен, не е редно да споделяш. Така създаваш излишни тревоги и разбълникваш естеството на заобикалянето си до безкрайна точка. Дефинираш, вместо да аргументираш. Объркваш хората. Може би предизвикваш катаклизми. Може би не си ти. Страхували ли сте се, когато говорите, че може би не сте вие? За мен това е познато чувство. Че може би това, което казвам, е вредно за околната среда, наранява я. Тишината е там, за да ѝ обърнем внимание! Точно затова не обичам да споделям. Толкова очевидна истина е, че човек има нужда да бъде изслушан. Разбира се, човек има нужда и да му кажат нещо.
Не мога да видя всичко. Никой не може да го види. То не е нито отражението ми, нито аз. Винаги съществува още нещо, което искам да зная. Казвайки нещо, не изкривявам ли истината? Как да кажа на някого нещо, когато не съм сигурна, че ще му помогна? Да се почувства добре добре ли е за него? Изпадайки в такива съмнения се чувствам доста зле като цяло. Знам, че трябва да кажа нещо. Затова просто мълча. Докато дойде правилната дума, излята от тишината. Или може би грешната. Кое ще залепи, кое ще счупи? И след сто години залепеното няма ли да счупи нещо друго? Приятелството колко държи, когато не си общителен? Не можеш да познаваш всички, не можеш да знаеш всичко. Връзките с хората трябва да се градят на друг принцип. Когато си с тях, даряваш всичко, а после, каквото стане... И може би намираш човек, който иска да остане, някъде там... Всеки знае, че това не може да се докаже. Любовта. Не и теоретически, макар и сърцето да си има други пътища, но това е друга тема.
Човекът не е просто огледало. Кажете ми, кажете ми, огледалото отразява ли вашите най-тайни желания?
Не мога да видя всичко, защото винаги съществува още нещо, което искам да знам, и следователно може би моето тайно хоби е да се преструвам на вечност.
© Йоана Todos los derechos reservados