Мотото на 21 век

„Живей днес, защото може да няма утре!"

„Прави каквото искаш, пък да става каквото ще!"

„Живей за мига!"

            Колко често подобни надписи са украсявали поздравителните ви картички? Колко често сте ги срещали в детските лексикони? На колко хора девизи са им именно тези фрази? Лично аз и на трите въпроса бих отговорила: много, много, много... На пръв поглед темата дори и на мен ми изглежда глупава и безсмислена, защото едва ли някой се връзва на всичко това и истински вярва в него. За това на кратко ще ви преразкажа предисторията на нещото, което пиша в момента:

            Преди около седмица пътувахме с мама и тате до Мальовица. Аз, естествено, по навик, а и по собствено желание, се закопчавам хубаво с колана. Същото впрочем правят и родителите ми. И качваме се нагоре, докато вече не ни остават по - малко от пет километра. Майка ми си разкопчава колана.

 „Мамо, сложи си колана, не сме стигнали!"

„А, защо ми е, то тук няма полицаи."

„Аз си мислех, че го правим за личната си безопасност, не от страх от глобите." „Мен не ме е страх от смъртта. Каквото трябва да стане, ще стане, аз какво мога да променя?"

            Тогава реших да се опитам на напиша нещо като есе, в което да се изясня на мен самата, пък ако някой го прочете - да се опитам да кажа нещо и на него. Живей днес, защото може да няма утре. Хубаво звучи - живей без отговорности, ден за ден. Неуместно е, знам, но тук се сещам за епизод от сериала „Доктор Хаос" - геният имаше своя странен пациент с гадна диагноза. Но този пациент беше болен от СПИН. И още помня едни негови думи: „Една нощ и целят ми живот се съсипа." Не гарантирам за точност на цитата, по памет е. Същият този пациент беше убил майка си чрез болестта си, беше жестоко скаран с баща си и нямаше нито един истински близък човек. И за него наистина нямаше да има утре, защото една нощ, една глупава нощ, беше живял прекалено много.

            Случвало ли ви се е някоя вечер, когато се прибирате от дълго пътуване например, да срещнете някоя кола, която се движи на зиг-заг? И щом отмине да въздъхнете: „Благодаря ти, Боже, че още съм жив/а..." Помните ли онази майка, която уби сина си, защото караше пияна? И помните ли всички онези катастрофи, предизвикани от пияни шофьори... Дори и от Максим Стависки - една от малкото светлини на България. Той и Албена - нашите бели ангели. Прави каквото искаш, пък да става каквото ще. Естествено, надали всички тези катастрофи са заради безгрижността на хората, ниската им отговорност. Може би някои си имат добро извинение... Което естествено в никакъв случай няма да ги извини. А по - голямата част вероятно са неразумни глупци, които не вярват, че може да се случи нещо. А може би и тях просто не ги е страх от смъртта? И те не могат да променят нищо, защото каквото стане - ще стане?

            А любимата ми фраза от трите по-горе е „живей за мига"! Честно ви казвам - всеки път като я чуя, настръхвам. Какво е един миг, на кой човек му стига един миг? Всяка вечер, преди да заспя, градя някакви планове, които могат да се случат единствено по невероятно стечение на обстоятелствата... И мечтая. Мечтая дори когато ходя по улиците, мечтая, когато говоря с някои познати. Надали бих оцеляла без тези мои планове и мечти. Всяка една минута самота е запълнена с тях. Живея, за да се сбъднат някой ден. И не бих позволила един миг радост да ми ги отнеме. И не мога да си представя човек, който би... Това би трябвало да е някакъв индивид без мечти, без надежди, който е готов на хвърли на карта всичко, заради единия купон, заради едната нощ с някоя мацка/пич... Заради едното фукане, че пуши трева или взима нещо по-сериозно.

            Боже, колко много още мога да кажа!... Сякаш мога да изпиша десетки страници на Word-a, убеждавайки компютъра в правотата си. И по навик, както правя всеки път, щом пиша есе, единствено „да разтягам локуми". И отново да изпусна най-важното, целта на всичко това. „Живей на ръба", но се дръж с въже, за да не паднеш. „Прави каквото искаш, пък да става каквото ще", но внимавай дали това твое искане не противоречи силно с желанията на хората около теб. Убивай себе си щом държиш - не го прави и с останалите. „Живей за мига" и с достатъчно отговорност за следващия. „Живей днес, защото може да няма утре" но не забравяй, че все пак е по - вероятно да го има, освен ако ти не си го отнемеш сам. Сигурна съм, че всеки, който е стигнал до тук, ще разбере какво се опитвам да кажа, за това няма да се мъча да събера всичко в едно изречение. Няма смисъл, така или иначе няма да успея, не ми е по силите (аз ли съм виновна, че винаги има още нещо, което да се каже?).

            И тук си представете едно шеметно заключение... В учебника ми по български език пише, че в есето най - важни са уводът и заключението. Уводът ми никога не струва, но поне в заключенията май съм добра. Сега няма да пиша такова.

            И все пак - знаете ли какво отговорих на майка ми?

            „Не става въпрос за страх от смъртта, мамо, а за любов към живота."