Вървя. Горещо е и усещам как обувките ми се пълнят с пясък. Вървя в тази пустиня откакто се родих и ще вървя в нея до смъртта си, но няма да я пребродя, защото тази пустиня се казва Вечност, а моят път - Живот.
В началото всичко ми изглежда лесно. Чувствам се лека, бърза и щастлива. Не съм сама. Имам си приятел - вятърът. Той често ми разказва за хората, пребродили пустинята преди мен. Някои от историите му са за смели мъже и жени, борещи се за свободата, други бяха за пътешественици. Слушах за хора, проповядващи любов и вяра, доброта и надежда. Сега съм малка и тези неща са далече от мен, но по своя път ще ги открия, ще ги разбера и дори ще ги преживея.
Вчера намерих оазис в пустинята. Вятърът каза, че трябва да остана там цели дванадесет години, за да мога после да продължа пътя си. Там имаше много дървета. Опитах от ароматните плодове на литературата (Вазов, Шекспир, Сервантес, Пушкин), на историята (Аспарух, Раковски, Наполеон, Хитлер), на биологията (Дарвин), на математиката (Архи ...