Думите на Левски "Ние сме във времето и времето е в нас" в днешно време трябва да придобият друг вид: "Ние трябва да сме във времето, за да може то да е в нас ", иначе се превръщаме в социални "аутсайдери". Ние сме генерацията на новото време, на напредничавия ум, но и на разбитите морални ценности, на забравените традиции. И аз като част от това поколение прекарвам свободното си време в киберпространството, а то е необятно. Само с един клик на мишката можеш да сбъднеш всичките си мечти. Можеш да се пренесеш на места, които може би никога няма да посетиш. Можеш да послушаш музика, да изгледаш някой интересен филм, да поиграеш на някоя забавна игра. Можеш да организираш почивката си, да пазаруваш, да си намериш приятели, които най-вероятно никога няма да срещнеш. Да початиш във Фейсбук или Скайп. И всичко това може да се случи единствено и само в Мрежата. Къде оставихме нормалната комуникация между нас, реалните, а не виртуалните хора? В историята... И така... 2011 г. Поредната скучна вечер, прекарана във Фейсбук. Сдобих се с няколко нови "приятели", увеличих фермата си, събрах реколтата и посадих нова, докато животните спокойно си преживяха в оборите. Поразгледах новите публикации на стената, новите снимки на познати и не толкова познати хора. Не пропуснах да изпратя и някоя друга целувчица, изтеглих си късметче и доволно отегчена се отпуснах на стола, притворих очи и за миг се пренесох в отдавна отминалата 1990 г. Лято е. Ваканция. Аз съм в старата къща на баба и дядо. Подът е постлан с тъкани черги, а на прозорците висят дантелени перденца, ръчно изплетени. По стените на стаята са закачени снимки, поставени в дървени рамки  и грижливо пазени през годините. Всичко в този дом си има история. Всяка вещ, до която се докосвам, всява респект в мен. Заслушвам се и като че ли чувам старите мебели, които разкарват приказка с напевномонотонния глас на Шехерезада.  Отвън пред къщата двете стари череши вече са отрупани с плод. Протягам ръка и си откъсвам две, които баба поставя на ушичките ми като обици. Смея се... дръвчетата са родили толкова много плод, че крехките им клони, са се изкривили от тежестта им, а баба върви и  им говори като на деца: "Миличките ми, сега ще ви оберем, ще ви олекне и ще направим сокче за милите ми дечица". 

  -Бабо, бабо намерих си червено доматче! - викам радостно аз. А баба го откъсва, изтрива го в престилката си и ми го подава. Усещам вкуса му в устата си. Спомням си първото родено агънце, което кръстиха на мен. Спомням си как баба ми разказва за всеки един от снимките на стената. За хубавата булка и за кавалеристките ботуши на дядо. Спомням си стария прашен сандък в килера, събрал спомените ù, събрал живота ù. Албумите с пожълтели снимки и сълзите на баба, когато го разгръща. Като малка все се чудех защо винаги плаче, когато го разглеждаме, а сега вече знам.

  Знам, че той е бил целият ù живот. 

  Отварям очи и с болка осъзнавам, че аз такъв сандък нямам, а най-вероятно няма и да имам. Моите спомени са на CD. Моите албуми са качени във Фейсбук.

  Господи, докъде стигнахме. До там, че да бягаме от земята, която ни е хранила, храни и до днес. Оставихме я да пустее и всички хукнахме към големите градове с надеждата за по-добро бъдеще. Стигнахме до там, че строим виртуални ферми в интернет, а оставихме реалните да пустеят и да се рушат. Стигнахме до там, че децата ни затлъстяват пред компютрите, тъпчейки се с чипс и кроасани. В речника им все по-често започват да преобладават чуждиците, заимствани от тези безумни игри в Мрежата. 

  Къде е детството от моето детство?  Къде са игрите на криеница, дама, ластик, стражари и апаши? Забравени там някъде в историята, изместени от новите модерни технологии, а тези мързеливи ( извинявам се за израза) деца са бъдещето на  България.

Ето - Мрежата, Интернет, Фейсбук, Скайп.

Ето и държавата ни с богата, плодородна земя, необработваема и запустяла. 

Ето и вносните плодове и зеленчуци, вносното месо и вносните ни деца.

  Аз бях там в далечната 1990 г., а те къде ще бъдат след 20 години. Само времето ще покаже.