На тавана

На тавана на душата ми има вече какво ли не. И все ненужни вещи, и всички са покрити с прах. Купчината стари книги вече не са по вкуса ми, но ми е жал да ги изхвърля - някога, в далечното романтично минало, ме изпълваха с мечти. На старата закачалка виси излязла от мода рокля. Никога няма да я облека, но пък винаги ще ми напомня за онази прохладна юлска вечер и за него. Като стана въпрос - ето там са и старите албуми със снимки. С избледнели цветове, напомнящи за избледнели чувства. Откога се каня, но май ме е страх да ги отворя и да се гмурна в миналото. Все пак не мога да плувам много добре. О, ето го и лилавото ми колело. Ръждясало и обвито в паяжини, със спукани гуми и счупен фар. А колко вечери в детството обикаляхме града, и колко веселие и безгрижие ни изпълваше. Дори не подозирахме, че животът ни дебне зад ъгъла с остри нокти и зъби и с престорена усмивка. Тук са и смачканите билети за кино. Няма да забравя онзи глупав филм и как с неловък смях излязохме още в началото. Не спирам да се чудя какво пропуснахме. Не във филма, а в живота си. И кога захвърлихме колелетата, качихме се на автомобили и завихме в различни посоки.

Какво ли още няма тук. Кутията в ъгъла, например, е натъпкана с щастие, но отдавна съм изгубила ключа. В гардероба, между овехтелите дрехи, са се скрили несбъднатите ми мечти. А по средата на таванчето е цялата купчина спомени, които неизбежно разравям понякога. Със смях или сълзи. Нарочно, или напълно по погрешка. И все няма кой да разчисти. Да изхвърли ненужното, за да направи място за новото. Всичко се трупа ли, трупа и скоро ще се препълни. Тогава какво ще правя - не зная. Може бе някой ще се появи изневиделица и ще ми помогне да разчистя, за да има място и за двама ни.