Случвало ли ти се е да слушаш песен на чужд език и да не разбираш и думичка от текста, но въпреки това, слушайки мелодията и чувството в гласа на изпълнителя, сърцето ти малко по малко да е изпадало в нестихващи ридания?

Случвало ли ти се е в най–тъжните ти моменти да гледаш към небето и преплитащите се облаци, просто от страх, че ако сведеш поглед, сълзите ще започнат да бягат далеч от очите ти и тогава няма да можеш да скриеш истината?

Случвало ли ти се е, когато се е налагало да изгориш безценните спомени за любим човек, да ти се е искало този любим човек да извика името ти за последен път?

Има много думи на много различни езици, но как никога не можеш да намериш правилната, за да опишеш болката си дори сам на себе си? Може би защото такава дума не съществува. Да, знам какво ще кажеш "На всички се е случвало и всеки е изпитвал болка", но когато някой го е казвал на теб, никога не ти е било от полза в този момент, нали? Тогава защо трябва да мълча? Защо трябва да сдържам в себе си всичко? За да не си наранен, че го чуваш ли? Защо трябва да ти го спестя и защо трябва да съм добра и внимателна?

Толкова съм сантиментална и толкова обичам малките красиви неща, като например залез споделен с теб на брега на морето със заровени пръсти в пясъка. Знаеш ли, че този залез и споменът за него винаги са способни да ме направят щастлива? Знаеш ли колко извънземна се чувствам, когато споделя подобно нещо на човека, който би трябвало най–много да ме разбира и дори той се отнесе към казаното от мен като към шега и нещо невъзможно? Наскоро ми казаха, че е трябвало да живея във време на рицари и замъци и истинска чест, защото знаеш как ме убива неправдата, но живея в това време. Време на лъжи, на безчестие, злоба, недооценяване на човешката доброта... а ти ... не беше ли ти този, който ми обещаваше света, за който мечтая ? Защо ми позволи да споделя всичко красиво и истинско за мен, знаеш ли как се чувствам сега, след като е споделено с теб? Знаеш ли колко мръсно и мрачно е вече всичко, което беше ценно за мен? Защо не ме спря, когато знаеше, че за теб тези неща нямат значение? Не бих искала да разрушиш красивия свят на още някой, както направи с моя, затова искам да те помоля... никога повече не давай обещания, моля те, умолявам те. Не искам друга да страда заради собствената си наивност, както стана с мен. Много боли, когато знаеш, че страдаш, просто защото си повярвал, и много боли, че е толкова трудно да вярваш, когато толкова много изпитваш нуждата да го направиш.

Съмнявам се, че имаш дори бегла представа колко се мразя, че задавам тези въпроси, защото не съм вярвала, че ще го направя някога. Не съм мислила, че ще ми се иска да мразя или наранявам, а знаеш ли кое е най–тъжното... че въпреки всичко ще остане само желанието да го направя, но не бих го направила, защото това би направило теб победител в нашата малка, мрачна игра. Да, приемам го като игра, поради простата причина, че не заслужаваш да го приема като нещо сериозно или истинско.

Трябва да ти благодаря, а когато ти кажа „благодаря”, ще те заболи, съжалявам, но трябва да го направя. Благодаря ти, че ми показа нова част от мен, която не познавах преди – една силна част, уважаваща себе си и околните. Част от мен, която никога не може да бъде пречупена. Да, знам колко клиширано звучи, но това не ме притеснява. Истината трябва да се казва нали... ето, ще ти я кажа. Няма да те намразя, колкото и да ти се иска, защото знам колко по–лесно би било за теб така. Няма да те обичам, защото не мисля, че заслужавам да се самонаказвам по този начин повече. Просто ще ми бъдеш безразличен, мисля, че така и двамата ще получим това, което заслужаваме – аз ще съм нова, силна, смела, решима, истинска, горда, а ти... ти ще бъдеш просто минало, а за миналото не трябва да се мисли!