Насаме...
Как искам да остана насаме със себе си, на някое място “клише”- тихо, усамотено, сътворено сякаш за самия Бог... Ще ходя боса и гола, без капка свян.
И така, заобиколена от цялата тази прелест, аз ще се отдам на своите инстинкти. Ще се потопя в тъмните кътчета на съзнанието си, за да разбера колко е дълбоко то. По пътеката, съградена от грехове, ще тръгна кум Тъмнината. Ще позволя на онази, зловещата в мен, да се покаже - достатъчно се кри зад човешката ми маска.
Ще изпадна в ярост и ще опустоша света си. После доволна ще се потопя в дяволския екстаз на безразличието. Сама ще доведа до краха на психиката си – докога ли здравият ми разум ще остане с мен ? Кога ли животинското, дяволското и нечовешкото ще завладее съзнанието ми? Нарекли сме се “хора”, а не бива. Ние сме всичко друго, но не и това. “Човек” е просто име - малко, жалко, ограничено, презряно от Природата. Дали сме си название, което прекършва устрема ни към Земята, към Небето, към Пространството...
Ще убия човешкото в себе си и ще се освободя. Ще съживя Непознатото и Древното, Порочното и Святото, Светлото и Тъмното... ще се слея със Злото и Доброто... ще бъда...
И сетне, когато вече няма грях, на който да не съм се отдала и съм развенчала митовете на морала до един, ще се издигна, за нов живот, по-чиста и добра от всякога. И ще дишам както никога досега... с душата си.
Как искам да остана насаме със себе си...
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Радимира Йорданова Todos los derechos reservados
