Трудно разбирам някои неща. Не знам защо хората угасват. Понякога си мисля, че е защита срещу несбъднати мечти. Аз нямам мечти, а просто хубави зрънца и светли маниста. Мисля си, че ако човек пусне сърцето си на свобода, то ще си намери това, което му е необходимо. А мечтите са само тресчици от дървото, наречено щастие, тресчици, с които  само парим сърцето си. Аз нямам мечти. Да, обичам да ги рисувам, но много бързо след това, понякога дори без мастилото да е изсъхнало, ги свивам на леки хартиени корабчета и ги пускам по мътните потоци на живота. Защо не си ги пазя? Не зная. Може би, защото е по-добре да се разделя с тях, докато са още живи, докато още дишат.

   Аз нямам мечти и не мисля, че това ме лишава от нещо. Напротив, даже вярвам, че ми позволява по-истински да оценявам и да се наслаждавам на малките, обикновени неща. Радвам се на лилавото, защото не мечтая за цялата дъга. Усмихвам се на огряната локва на двора, защото не копнея за необятния океан. Виждаш ли? Не е лесно човек да вае себе си по собствена, лично очертана траектория. Виждаш ли на какво градя пясъчната кула? Върху талази от смях и сълзи редя клони от мента. И ще попиташ - какво? Ще останеш ли в нея? Не. Щом я завърша, започвам отново, а старата - който я иска, нека я вземе.

   Виждаш ли защо нямам мечти? За мен утре е далече, а от вчера си вземам много малко. За мен днес е сега, а сега е в момента. Какво е днес, добре е дошло и също така бързо си тръгва. Виждаш ли защо не ми е чак толкова трудно да си говоря със самотата? Виждаш ли защо не вярвам на времето? Виждаш ли къде е краят на истинското и началото на измисленото? Виждаш ли това, което аз знам, че го има?